Между теб на шестдесет и
теб на двадесет цяла бездна ви дели.
Цяло пропиляно време!
Старостта не ще отмине,
младостта нивга не ще се върне.
Времето не можеш да върнеш,
всички пропилени мигове
не ще можеш да изживееш.
Хиляди непознати мигове
ще останат неопознати за грохналата ти,
меланхолична фигура.
Всичките тези мигове,
ти прелетя ги като дрозд
планините, горите и поточетата,
по пътя на завръщане…
Но не ще ги зърнеш ти нивга пак
Нивга пак, нивга пак, нивга пак…
Кънти ли в душата ти,
Безкрайните простори на вечността,
на вечно отминалото?
Пустотата на всички пясъчни часовници
стои пред теб, чакайки да направи и теб
невъзвръщенец под небесните простори.
За какво си живял?
За себе си или за и с околоните?
Щъркел ли бе ти, радостно възвестяващ
зараждането на живота, или гарван грозно грачещ
от стрехите на пустеещите някогашни домове?
Разликата между живяно и неживяно;
между бяло и сиво;
между бездната на пустотата и вечно кипящата
глъч на препълнения мравуняк, е контрастта
между прекрасния, строен и горд щъркел
и вестителя на неизбежния Косач- гарванът!
Живял ли си като гарван с гарвани,
една цяла синева под топлите
слънчеви лъчи пропилял си ти.
Защо си мрачен, защо си унил,
пътнико към пустощта?
Да не би някой тъмен княз да ти отне
лъчите през цялото това пропиляно време?
Или сам избра да бъдеш потребяваща машина?
Машина, чийто механизъм също се износва,
ставайки никому потребна.
Нивга не ще можеш да върнеш пустотата,
да поправиш нещата,
да изживееш пропуснатото време като човек,
не като машина.
Трагедията на сегашното ти време сега е,
ще стоиш и съзираш нищожността на
пропиляното време.
Ще очакваш Вечната пустота да те избави
от вечните мъки на тленността и личната ти ленност!