Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2011 15:49 - ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА НА ЛИБЕРАЛНИЯ ФАШИЗЪМ
Автор: lyubomircholakov Категория: Политика   
Прочетен: 2392 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 12.06.2011 02:45


 

 

ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА

НА

ЛИБЕРАЛНИЯ ФАШИЗЪМ

 

В предишната си статия, «Идеологическата основа на либералния фашизъм», разгледахме въпроса върху какво се основават идеологическите аргументи на защитниците на съвременната форма на т. нар. «демокрация» - либералния фашизъм. Понеже в края на краищата всичките им тези аргументи рано или късно опират в «Обществения договор» на Русо, а по-простоватите сред тях се осланят главно на популярната реплика на Чърчил, че демокрацията била най-лошата форма сред най-добрите или нещо подобно или обратното, акцентирахме върху кратки вглеждания към именно тези двама демократични стожери.

Чърчил е ясен. Добър оратор, трябва да му се признае (за разлика от, меко казано, неубедителната му политическа дейност), който в ораторската си разпаленост може да изрече всякакви неща, стига да са достатъчно ефектни. Няма смисъл да им се обръща внимание. Колкото до Русо, в «Обществен договор» той заявява директно в прав текст, че демокрацията е най-лошата възможна форма на управление; на онези, които се интересуват повече от идеолога на френските масови убийци от 1789 г.,  мога само да препоръчам великолепната студия на Орлин Стефанов «Жан-Жак Русо – баща на тоталитаризма», чието заглавие вече казва много неща.

А ние да преминем към нещо по-прагматично: идеологическата практика на съвременния либерален фашизъм. На пръв поглед словосъчетанието «идеологическа практика» освен, че звучи по комунистически архаично, е и до известна степен парадоксално – доколкото се предполага, че идеологията е все пак нещо донякъде встрани от действителността, повече теоретично, отколкото видимо-реално. Но това се предполага също само на теория; а от практиката на другия вид тоталитаризъм, комунизма, много добре помним как идеологията определяше всичко в живота ни. И как, например, икономиката рухна именно поради това, че беше изградена върху идеологическа основа: «премахване на частната собственост върху средствата за производство». Така комунизмът рухна заради невярната си идеологическа постановка, която сгромоляса икономиката му, а по този начин и самия него.

Този пример е предостатъчен, за да илюстрира как заставането на утопични идеологически позиции е гибелно за обществото, защото утопията изкривява посоката на движение на това общество и то рано или късно катастрофира.

От тази гледна точка е по-лесно да се взрем и потърсим перспективите в днешната идеология на системата на либералния фашизъм, маскиран като «демокрация», в която система живее западният свят – а и ние заедно с него. В светлината на историческия опит от комунизма проблемът вече доста се прояснява: ако се окаже, че обществото, което едни наричат днес «демокрация», а други – «либерален фашизъм», е изградено върху утопични идеи, прокарвани с някаква цел насила и изкуствено в практиката, то закономерно ще загине. Ако пък идеите му не са утопични – ще оцелее и ще се развива.

И така, каква е днешната идеология на либералния фашизъм, която той прокарва в своята практическа реализация и с която оправдава тази практическа реализация?

В представите на много хора, искрено вярващи в «демокрацията», съвременният етап на «демократичното общество» е просто едно 200-годишно развитие на най-справедливото общество, създадено досега от човечеството. Защо е най-справедливо ли? Причината е една-единствена: защото в «демокрацията» всеки има право да избере кой да го управлява. Това е крайъгълният камък на демократичната концепция, с която се опитват да обосноват предимствата й. На пръв поглед изглежда съвсем логично: управлението се поверява на личности, на които мнозинството има доверие. Какъв по-добър аргумент? Щом повечето хора искат именно тези личности да ги управляват, волята на мнозинството бива уважена, като се предполага, че неговото мнение е най-меродавно.

Общо взето, това е основата на демокрацията, служеща като главен аргумент на нейната идеология..

И оттук започват усложненията. Ето само някои от по-главните.

Първо: манипулируемост. Мнението на мнозинството невинаги е меродавно. Понякога мнозинството може да сгреши в избора си. Може да си хареса някой пълен некадърник, който обаче има достатъчно лична харизма или финансови възможности да спечели симпатиите на избирателите, и по-нататък по веригата да мултиплицира собствената си некадърност. За разведряване на настроението може да си припомним вицепремиера от средата на 90-те години Нейчо Неев с неговото култово: «Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!!!» Между другото, тази реплика е достойна за уважение, защото демонстрира поне способност за самокритичност. Което не може да се каже за повечето днешни чиновници – при тях спокойно можеш да хванеш единия от нашите в София, без значение кой, и да удариш другия в Брюксел, без значение кой; шансът да попаднеш на нашенски и европейски тъпчо послушков е практически 99%.

Второ: неефективност. Системата на демокрацията е неефективна. Докато се съберат избирателите за гласуване, може да се случат непредотвратими неща. На градската агора в Атина, където се побират 6000 души, иди-дойди: глашатаите ще се развикат, хората ще се съберат до два-три часа. Но ако внезапно под стените се появи враг? Или какво ще се случи в общество с повече хора и територия, а не просто в град-държава? Именно за да се предотвратят непредвидими инциденти, измислят т. нар. «представителна» демокрация – тоест, решенията не се вземат с гласуване от всички, а от избрани представители. Фактически, отменят самата демокрация, заменяйки я със сурогат; което е умно решение, защото иначе обществото просто не може да функционира по смислен, организиран начин.

Трето: некомпетентност. С всеки нов мандат новите народни избраници започват наново да се учат на азбуката на управлението. Ако пък не са нови, а предишни избраници, т. нар. «политически елит» - че каква демокрация е това? Това си е изборна монархия, хунта, диктатура, феодализъм, комунизъм, фашизъм – всяка една друга система с несменяеми управници, която обаче е по-почтена, защото не маскира наследяването на властта с красиви табелки. Римските императори също са били избирани, малцина от тях създават династии, но нима онази империя е била «демокрация»?

Четвърто: държавническо и политическо късогледство. Мисловният хоризонт на избраниците е къс. Нормално е тяхното съзнание да се съсредоточи в рамките на 4-те или друг N брой години от мандата им – и да изоставят дългосрочните перспективи. Което обрича обществото на пълна парализа по отношение на валидна прогноза в рамките на от един ден до края на вечността след мандата. Примерът с провала на обществото тип «мулти-култи», който провал признаха Ангела Меркел, Дейвид Камерън и Никола Саркози, е красноречив по отношение на демократичното късогледство: ако в началото на масовата афро-азиатска имиграция в Европа западните политици са гледали не в рамките на 4 години пред носа си, а са се опитали да прогнозират какво ще се случи след 30-40 години, когато вече не са власт – проблемите с имиграцията сега не биха съществували. Но, разбира се, защо му е на един демократичен политик да мисли за времето, когато вече няма да е на власт?

Развивайки подир зловещата 1789 г. сред различни перипетии «демократичната» форма на управление, Западът съвсем логично изостря до абсурдност и нейните недостатъци. И, естествено, тази мрачна логика го води до съвременната «демокрация», получила популярното название «либерален фашизъм» - която, запазила кухите, външни, формални идеологически атрибути на демокрацията, на практика е пълно тяхно отрицание. Разбира се, за либералните фашисти това е твърдо добро решение, защото иначе обществото просто ще спре на едно място, блокирано в състояние на парализа и в невъзможност да бъде управлявано; а така, превърнато в ЛИБЕРАЛНО-ФАШИСТКА ДИКТАТУРА, може да бъде подкарвано в която и да било посока, сметната за нужна от лидерите на диктатурата.

И тук ставаме наблюдатели на един интересен, развиващ се пред очите ни, исторически процес.

Либералните фашисти, озовали се по политическите върхове на Запада, използват твърде активно, нахално и безсрамно именно недостатъците на демокрацията, за да я превръщат всеки ден, постепенно и сигурно, в диктатура.

Така става ясен отговорът на въпроса, който се опитахме да анализираме и в предишната статия: защо «демократите», въпреки категоричното предупреждение на Жан-Жак Русо, че демокрацията е най-лошото възможно управление, все пак построяват и развиват точно нея?

Ами, точно затова я построяват и развиват: за да могат, използвайки недостатъците й, да я превърнат в диктатура!

И дали ще наричаме тази диктатура «либерално-фашистка», или «демофашистка» или «електронен концлагер» (а може би всички тези популярни вече названия просто отразяват различни аспекти на либералния фашизъм – тук са необходими по-задълбочени изследвания), няма особено значение. Важното е, след аналитично вникване в съвременните глобални политически процеси, да се разбере, че демократичната идеология на съвременния етап прикрива, маскира, оправдава и прокарва практическото изграждане на нова тоталитарна диктатура от глобален тип.

Това идеологическо прикриване, маскиране, оправдаване и прокарване, предвид своите чисто практически аспекти както за обществото като цяло, така и за отделната човешка личност, може да бъде обозначено като ИДЕОЛОГИЧЕСКА ПРАКТИКА НА ЛИБЕРАЛНИЯ ФАШИЗЪМ.

Манипулируемостта се разраства до степен, която позволява на някои анализатори да наричат западното общество «електронен концлагер». Неефективността най-добре се илюстрира от невероятната армия чиновници, обслужваща интересите на либералния фашизъм, които преливат от пусто в празно – но му служат като солидна и най-вече послушна социална база.

Разбира се, може да се приведат много примери. Но лично за мен най-шокиращ е примерът с прахосмукачките.

Защото на 13 септември 2010 г. Европейската комисия се занимаваше с мощността на прахосмукачките!

Наистина, трудно може да се намери по-фрапиращ пример за чиновническо тунеядство и бюрократичен паразитизъм.

Европейската цивилизация умира в съвсем буквален, физически смисъл. Раждаемостта на европейките е с коефициенти от 1.2 до 1.6 (за просто възпроизводство трябва раждаемост с коефициент 2.1 – тоест, жената в едно семейство да роди във всички случаи повече от 2 деца, за да компенсира други жени, които няма да родят или ще родят само 1), огромни маси хора от други континенти, сред които преобладават невежите, неграмотните, агресивните и направо враждебно настроени типове, заливат като диви орди Европейския съюз, в него се формират разрастващи се етнически анклави, цяла Европа се превръща в едно огромно Косово – а в това време правителството на същия този Европейски съюз се занимава с прахосмукачките!

Очевидно е, че една цивилизация, за която прахосмукачките са по-важни от собствената й наближаваща физическа гибел, чийто първи погребален камбанен звън се чу в признанието за провала на глупашката идея за «мулти-култи», изречено от Меркел само месец по-късно – на 16 октомври, такава цивилизация вече е загубила моралните опори и аргументи за своето съществуване. Именно в зловещия карикатурно-гротесков пример с Европейската комисия и прахосмукачките се преплитат в гордиев възел неразрешимите проблеми, създадени съвсем логично от недостатъците във функционирането на демокрацията.

И тук идва най-странното.

На пръв поглед, след като тези недостатъци са повече от ясни, единствената последователна и нормална стъпка би било да бъдат ограничавани. Да се намали манипулираемостта на обществото чрез по-разнообразна информация и разхлабване на цензурата. Да се ограничи «представителността» и да се засили системата за пряка демокрация чрез повече референдуми по швейцарски образец (бурното развитие на интернет вече дава неограничени възможности в това отношение) и така да се отслаби значението на «представително-елитната» класа (тук дори не споменаваме такова явление като корупцията сред тази класа). Нали това беше «демокрацията» - волята на мнозинството? Или май вече не е така… Да се удължи срокът на мандатите (или пък направо да се премахнат – както е например при американските съдии: избраният съдия е съдия доживот). Така се решават и проблемите с некомпетентността, и с политическото късогледство – един избран доживот политик ще се постарае да прогнозира тенденциите в развитието и управлението на обществото поне в рамките на собствения си живот, а ако се въведе и наследственост на длъжностите – в максималните възможни срокове, нали собствените му деца и внуци ще го наследят? Ах, пардон! Видяхте ли как в търсене на възможности за преодоляване на недостатъците на демокрацията стигнахме до извода, че единствено превръщането й в монархия или поне в някакъв вид диктатура е способно да ги преодолее…

Но дали ние сме единствените, които се досетихме за това? Твърде ласкателно, за да е вярно. Нека потърсим и някои други, които са се досетили.

Няма нужда да ходим далече, за да ги открием тези някои други.

Либералните фашисти отдавна работят за преодоляване на управленските недостатъци на демокрацията – и виждаме как днес, използвайки с пълна сила възможностите на новите електронни манипулационни технологии, те с ускорени темпове я превръщат във все по-откровена, нагла, алчна, хищна, озъбена с ракетите и бомбите си диктатура. Не, че тя още от кървавото си начало през 1789 г. не е такава. Още оттогава си е диктатура. Но историческите перипетии, когато неведнъж е успявала именно с помощта на идеологически инструменти и технологии да прехвърли собствените си вини и престъпления върху онези, които са се съпротивлявали на зловещото й настъпление, са пречили да бъде свалена нейната маска и показана истинската й същност.

В такъв случай е съвсем логично да се запитаме: защо днес демокрацията ускори с такива бързи, почти задъхани темпове вече неприкритата си трансформация в откровена диктатура, смятана от нас за либерална диктатура от фашистки тип? Какво се случи? Нима не беше по-разумно да се запази за възможно най-дълъг срок идеологическата й маскировка? Защото тази маскировка е превърната всъщност вече в прокъсана дрипа, през която проблясва металът на американските ракети с надпис «Честит Великден!», стоварили се през 1999 г. върху православния Белград, и все по-често ехти грачещата фраза на Збигнев Бжежински от 1991 г.: «След комунизма най-големият наш враг е Православието!» (През дупките на демократичната идеологическа дрипа се виждат и още много неща, но за тях друг път – сега, заради традиционната религия на България, споменаваме само антиправославния аспект).

Разбира се, по въпроса за причините на ускоренатта трансформация на демокрацията в либерално-фашистка диктатура би трябвало да се попитат самите либерал-демократични фашисти. И то, естествено, не редовите, а някои от лидерите им в световен мащаб. Ние можем да изкажем само хипотези.

Първо: рухването на комунизма предостави на Източна Европа огромни възможности за самостоятелно развитие. Май не всички си представят какво точно означаваше тогава «самостоятелно развитие»… Означаваше нещо много просто: развитие чрез самостоятелно вземани решения, което пък означаваше обаче в обозримо бъдеще нова конкуренция, при това вече много по-сериозна посредством укрепналата чрез частния бизнес икономика, а не просто чрез тъпо харчене на пари за танкове, както правеха комунистите. Това принуди «демократите» от Запада да форсират идеологическия си натиск срещу новопоявилите се «демокрации». Но какво означаваше това форсиране? Тоест: какво има да й се форсира на демократичната идеология? Нейните постулати отдавна са ясни, прехвалени и превъзнасяни, и източноевропейците здравата се бяха засилили по този път. Именно това засилване ги превръщаше в бъдещи опасни конкуренти.

И тогава на сцената излезе идеологията, която спешно сътвори нови демократични митове, на моменти директно противоречащи на самата идея за демокрация: «права на малцинствата» (вместо предишния тезис за «правата на човека»), «позитивната дискриминация» (сякаш има позитивни престъпления – например «позитивно убийство» или «позитивен банков обир»), «джендерното равенство» (вместо нормалното равенство между мъже и жени), «мултикултурно общество» (да се смее ли човек или да плаче - ?!?!; та нали много култури в едно общество означават много общества, събрани насила и механично на едно място и превърнати в джунгла: по-агресивното общество изяжда по-слабото), «толерантност» (толерантен организъм означава който не се съпротивлява на болести) и пр., и пр.

И, естествено, се оказа, че източноевропейците са далеч от истинската съвременна демокрация – тоест, от спешно сътворените нейни нови митове. Това беше важно: да им се внуши комплекс за недоразвитост, за непълноценност, за необходимост от напрягане на всички сили в усвояване на новите «демократични» идеи – и в напъните си за това «догонване» и «усвояване» малцина забелязваха, че тези нови идеи не само не са демократични в дотогавашния смисъл на понятието, но и са направо враждебни на самата идея за демокрация като общество от равноправни хора. Да не говорим за «правата на малцинствата», които светкавично се превърнаха в дискриминация на мнозинствата - и понеже това вече не можеше да се прикрие, й лепнаха табелката «позитивна» дискриминация. Дискриминацията на малцинствата е лоша, негативна. На мнозинствата – добра, «позитивна».

Така трансформацията на демокрацията в откровена либерално-фашистка диктатура още веднъж доказа, че иначе доста фалшивият и злокобен Жан-Жак Русо в случая е прав: тя е най-лошото управление от всички възможни.

Второто обстоятелство, което ускори тази трансформация, беше гигантското разрастване на технологичните възможности за манипулиране на общественото съзнание чрез появата и стремителното развитие на интернет. Няма защо да се напъваме за примери – събитията в Северна Африка доказаха дори не възможностите на целия интернет, а само на един сегмент от него: социалните мрежи, чрез майсторски провокираните и проведени там «фейсбук-революции».

Влиянието по принцип на електронната ера върху ускорената трансформация на демокрацията в либерален фашизъм е двояко: веднъж като необходимост от овладяване на новите манипулиращи съзнанието технологии, и втори път като непреодолимо изкушение за пробване на тези нови технологии (неслучайно такова широко разпространение след 1990 г. получи терминът «информационна война») на практика.

Разбира се, може да се спори дали това изкушение е изиграло положителна или отрицателна роля (от гледна точка на либерал-фашистките активисти) за масираното идеологическо настъпление на вече извратената до перверзия демократична идеология и за нахлуването й в социалната, институционална и личностна практика. Но във всички случаи то изигра категорично демаскираща роля, защото наглата и брутална идеологическа агресия позволи сравнително бързо да се установи въпросната трансформация на демокрацията в либерал-фашизъм. Съответно новите комуникационни технологии от лесна за завоюване и ефикасна като манипулиращ инструмент територия се превърнаха в бойно поле – а на това бойно поле съвременната демократична идеология, като прикриващ авангард на либерал-фашизма, вече среща и ще среща все по-силен отпор. Разбира се, не бива да се подценяват нейните способности за мимикрия и за внезапни информационно-манипулиращи удари в различни участъци от това бойно поле.

Един от основните практически моменти в технологията на либерал-фашизма е преди всичко масовото използване на такъв инструмент за идеологическо и нерядко силово влияние върху държавни институции и частни лица като т. нар. «неправителствени организации». Нищо, че либерал-фашистката идеология като съвкупност от идеи изглежда нещо безплътно и само теоретично. Тя си иска своите реални носители, финансиране, подстрекаване на различни малцинства към агресия срещу съответните мнозинства (напълно според думите на Русо, че «никое управление не е така изложено на граждански войни и вътрешни размирици, както демократичното»), изплащане на възнаграждения за активисти, расисти, ксенофоби и терористи, създаване на пропагандни центрове, сайтове, радио- и телевизионни програми и цели канали, вестници, пазаруване на журналисти, телевизионни водещи, главни редактори и директори на информационни агенции, и т. н. Няколко десетки «неправителствени» организации, зад които надзъртат самолетоносачите и бомбардировачите на правителството на САЩ и европейските му подметки, са в състояние да унищожат една държава, без изобщо да се налага военна намеса (справка – демографско-етническата война срещу България), а пък когато се налага, и с военна намеса (справка – урановите снаряди срещу Сърбия).

За цензурата, която вече е ликвидирала без остатък широко рекламираната преди 1989 г. прословута западна «свобода на словото», вече стана дума в предишната статия. Тук само ще припомним любопитен епизод (макар за такива трагични събития да не е твъде подходяща думата «любопитен», я използваме единствено от гледна точка на технологиите за медийна манипулация) от 2008 г.

Тогава на 7 август вечерта започна войната между Русия и Грузия. Ракетни установки ГРАД изсипаха стотици ракети върху един беззащитен град, бяха избити 1600 цивилни мъже, жени, деца и старци, беше окупирана територия, върху която ОБССЕ още от 1993 г. с усилия беше спряла тогавашната война, бяха въведени миротворци, а воюващите – принудени да седнат на масата за преговори.

Започна войната на 7 август 2008 г. вечерта – и стана нещо невероятно. Нито една, повтарям: НИТО ЕДНА! европейска и американска медия не отрази това събитие. Не отразиха ВОЙНА В ЕВРОПА! Всички мълчаха като пукали: телевизии, радиа, вестници. На 7 август мълчаха – добре, късно беше, нямали са време да реагират… Но на 8 август мълчанието се повтори – и европейските, и американските, та и нашенските медийни пукали мълчаха и не съобщаваха, че в Европа се води война. На 9 август – мълчаха. И чак на 10 август по цял свят гръмна новината за войната – с 3 дни закъснение, в днешно време, когато само след 10 минути се разбира кой сенатор в кой щат пръднал и какъв бил политическият отзвук от пръднята му…

Защо мълчаха демократичните медии в първите 3 дни от войната между Русия и Грузия? Много просто: защото на 7 август следобяд Саакашвили тържествено заяви по телевизията, че въпросът за Южна Осетия и Абхазия ще се решава по мирен път, а само няколко часа по-късно грузинската армия нападна и изби 1600 души в столицата на Южна Осетия Цхинвал, и уби 36 руски войници и продължи настъплението си. А когато руснаците (задължени като миротворци по условията на същата тази Организация за безопасност, сигурност и сътрудничество в Европа) спряха грузинското настъпление, всички западни медии заврещяха с пълен глас: «Руски танкове нападнаха Грузия».

Добре, че бяха руските танкове, защото иначе избитите цивилни щяха да са много повече. И до ден-днешен съжалявам, че малцина успяха да видят по телевизията как Саакашвили дъвче вратовръзката си… Естествено, «обективните» западни медии не показаха този колоритен детайл. Ето защо винаги, когато някоя либерал-фашистка функционерка с фанатично облещен поглед от поредната «неправителствена» организация подхване дума за «свобода на информацията», си спомняйте информационното отразяване на грузинската агресия срещу Южна Осетия. Съчетана с прокарваните в общественото съзнание гибелни утопични идеи за еднопосочна «толерантност», «мултикултура» и «права на малцинствата», манипулативната лъже-информация на либерал-фашистките демократични медии е способна да тласне едно общество по такъв гибелен коловоз, от който няма нито излизане, нито връщане назад.

Единственото спасение е да разпознаваме и да се съпротивляваме срещу идеологическата практика на либералния фашизъм.

                                                  Любомир Чолаков




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyubomircholakov
Категория: Политика
Прочетен: 2509773
Постинги: 505
Коментари: 2010
Гласове: 3187
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031