СИЛАТА И БЕЗСИЛИЕТО

НА

БЛОГЪРИТЕ

 Нямаше нужда се чакат събитията в Северна Африка, за да се оцени значението и възможностите на феномена «интернет» за политическите и социални процеси в едно общество. Дори спокойно може да се предположи, че именно предварителната оценка на това значение и възможности в съответните западни специални служби са изиграли ключова роля в инициирането, разпалването и манипулирането на т. нар. «арабска пролет», за която някои наблюдатели с горчив хумор отбелязаха, че е преминала в «кървава арабска есен».

И най-повърхностното вглеждане в гореспоменатия феномен «интернет», който се превърна в мощен политически фактор, показва, че в него са концентрирани ключови явления в обществените процеси. В обобщен вид най-значимите от тези явления са:

- създаване и разпространяване на информация;

- манипулиране на вече налична информация;

- свързване (комуникация) между отделни индивиди и групи;

- създаване на групи;

- манипулиране на групи;

- висока скорост на въздействие.

Тези 6 елемента от възможностите на интернет, главно във формите на социални мрежи от типа на Фейсбук, форумни сайтове и блог-портали (разбира се, не бива да забравяме основните извори на информация – сайтовете на информационните агенции) предпоставят и огромните, непознати досега  възможности за въздействие върху общественото съзнание.

Всеки блогър от личния си опит е почувствал малка частица от тези възможности – когато постингът му е предизвикал раздвижване в мрежата, появили са се коментари от различен характер, завързали са се връзки и отношения, оцветени в различни емоции и т. н. И така, неочаквано в началото и за самия себе си, е усетил невероятната сила, поставена на негово разположение – силата да създаваш и разпространяваш информация.

По същество, всеки постинг е вече информация, независимо от характера му. Дори да е стихотворение или просто снимка, това най-малкото е информация, че въпросният блогер разполага с въпросното стихотворение или снимка (ако са чужди) или е в състояние да напише стихотворението или да направи снимката (ако са собствени). И така дава информация за самия себе си, за своя начин на мислене, за творческите си възможности, предпочитания, вкусове и т. н. Волно или неволно, чрез публикуваните материали той променя в някаква, може би минимална, но неизбежна степен, съзнанието на своите читатели или, по-обобщено казано – «реципиенти»: някой ще хареса материала, друг ще го отхвърли, трети ще се ядоса, четвърти ще изрази отношението си в коментар и пр.

Така постепенно у блогъра се появява и укрепва съзнанието за силата, предоставена му от възможностите на «световната паяжина». Той вече чувства, усеща, знае, че може да въздейства върху съзнанието на определена група хора – онези, които ще прочетат или видят материала, постинга му.

Или, казано малко по-откровено – може да ги манипулира. Тоест: да накара някои да се зарадват, други да помрачнеят, трети да се замислят и т. н.

Разбира се, съвсем нормално е по-голямата част от блогърите да използват информационните и комуникационни възможности на блог-порталите и социалните мрежи за лична изява: публикуване на собствени творби, на материали върху културни явления, които са ги впечатлили; за оценка на постингите на свои познати, приятели, на известни или неизвестни автори, в края на краищата за разказване на вицове, и пр., и пр. Това е напълно нормално и представлява най-обикновена аналогия, пренесена във «виртуалния» от «реалния» свят. Разговорите и общуването в «реала» - в компанията, в кафенето, на улицата, в офиса, в кухнята, касаят всевъзможни теми и по същия начин «разговорите» и общуването във «виртуала» касаят същите теми и просто копират действителността. Единствената разлика е, че технологичните възможности на интернет просто разширяват обхвата, т. е. количеството на това общуване – но в качествено отношение то си остава същото, просто защото интелектуалното ниво на общуващите в кафенето, които след това се преместват пред монитора, е едно и също. Нали това са същите хора… Наскоро, мисля в Blog.bg или Фейсбук, ми попадна великолепен цитат от «Трудно е да бъдеш бог» на братя Стругацки, перифразирам: може да дадеш на средновековните занаятчии-еснафи най-съвременни мобилни телефони и великолепни компютри, но вечер те пак ще се събират в кухнята да се напиват и да се кискат на съседа, дето жена му изневерява…

Тоест: «виртуалът» е винаги огледало на «реала». Така, че когато блогърът използва социалната мрежа (била тя блог-портал, Фейсбук или подобните му, личен или корпоративен сайт) просто, за да демонстрира своето съществуване, пренасяйки огледалния си образ от реалния във виртуалния свят с цел да запознае другите с него и на свой ред с любопитство да види техните огледални отражения, това все още не е използване на Силата, ако си позволим тази лека реплика към прословутите рицари-джедаи. Това е просто демонстриране на самия себе си. Което е напълно нормално и разбираемо. Ако не съществуваше това желание на отделния индивид за себеизява, интернет категорично ще обеднее и ще стане доста по-безинтересен. Пък и въобще светът…

Но Силата на виртуала се крие другаде.

Ако продължим с огледалната аналогия, първото, което ми хрумва, са огледалата на Архимед при обсадата на Сиракуза от римляните. С помощта на тези огледала той успява да подпалва римските кораби и дълго време да ги държи на почетно разстояние от брега – едно от върховите постижения на военната техника по онова време. Мисля, че тази аналогия е твърде уместна в случая с разглежданите от нас възможности на интернет, ако си припомним какво точно е направил Архимед с обикновеното огледало, за да го превърне в такова страшно оръжие.

Изкривил е повърхността му.

Тоест, от средство за обективно отразяване на действителността го е превърнал в средство за «изкривено» отразяване – в резултат се получило оръжие. И ако се досетим, че в романските езици «манипулация» означава «обработване», аналогията става пълна и завършена: манипулацията, обработването на светлината от реалното отражение на действителността и превръщането на това отражение фактически в изкривено, нереално, невярно и лъжливо, концентрира светлината, трансформирайки я в оръжие.

Целта на тази аналогия е да покаже, че чак когато блогърът започне да обработва, да манипулира информацията, която «излъчва» - тоест, постинга, който публикува, по такъв начин, че да въздейства концентрирано и с определена цел върху съзнанието на читателя, чак тогава той използва истинската Сила на интернет.

Съзнателно или не, доста голяма част от блогърите правят именно това – опитват се да концентрират информацията, която излъчват, по такъв начин, че да променят мисловната нагласа на читателя, тоест да манипулират неговото съзнание. С други думи: да внушат определени идеи. Дали тези идеи ще са върху определени политически, исторически, културни или морално-етични теми, няма значение – действията на блогъра преследват все същата цел: да променят мнението на читателя по един или друг въпрос чрез внушаването на някаква идея.

Разбира се, това явление е познато доста преди да съществуват както интернет, така и категорията «блогъри». Всеки един автор на реч, пиеса, разказ, книга, статия, всеки творец на скулптура, музика, картина, стих – всички те се стараят да внушат на читателя, зрителя, слушателя, на «рецепиента» някаква идея. Омир се опитва да внуши на читателите (по-точно на слушателите – «Илиада» и «Одисея» са песни, записани доста по-късно) идеята за величието на героите от Троянската война, за необходимостта жената да бъде вярна на съпруга си (Пенелопа) и т. н. Достоевски – че «когато няма Бог, всичко е позволено». Карл Маркс – че буржоазията трябва да бъде унищожена «като класа» (каквото и да означава това).

Всеки един автор на текст, изображение, музика се стреми да внуши определени идеи на рецепиента, тоест да манипулира неговото съзнание.

Разликата от миналото е, че днес интернет дава огромни възможности за това – и наистина, както мечовете в ръцете на джедаите са само инструменти  на Силата на Вселената, така и клавиатурата под пръстите на блогъра е инструмент на Силата на информацията. Използването на възможностите, които дава владеенето на тази Сила, обаче се натъква на сериозно препятствие.

Това препятствие е нейната виртуалност.

Без да е познавал нито интернет, нито подобни високоучени термини като «виртуалност», «реалност» и «рецепиенти», нашият народ го е казал простичко и ясно: «Кучетата лаят – керванът си върви». И наистина, на човек може в буквалния смисъл свят да му се завие, ако започне да пресмята колко статии, анализи, коментари във вид на постинги са изписани в различни блогове, сайтове, форуми по един или друг въпрос, да речем, от съвременния български политически и обществен живот. Да вземем напосоки само един пример: последните  избори… Може ли някой да изброи дори приблизително всички интернет-материали, които са изписани срещу, да речем, победилата политическа сила? (Тук не изразяваме никакво отношение, просто вземаме за пример победителите). И какво от това? Победителите победиха. Напълно е възможно, дори е сигурно, че цялата тази негативна лавина (както и срещу всички други политически сили, участници в изборния процес) е имала някакво що-годе влияние при вземане на решението за гласуване от страна на един или друг избирател. И все пак повече от очевидно е, че ролята на интернет за резултатите от изборите, меко казано, не е била решаваща. Дори може да се каже, че е била минимална.

Далеч не е така с класическите медии. Тяхната роля: на различните телевизионни канали, радиа и вестници, е толкова огромна, че съществуват специални регламенти, определящи с точност до секунди формите и начините за политическа пропаганда. И наистина, всеки може да установи, че политическа новина, изказване, коментар или анализ, излъчени в един блог-постинг, да речем, ще прозвучи по един начин, а излъчени по телевизията – съвсем по друг. Защо е така?

Обяснението е просто: телевизията много повече, отколкото интернет-технологиите, е свързана с «реала». С реалния свят. С кухнята, ако използваме отново аналогията на Стругацки. И понеже именно обитателите на «кухнята» после отиват до урните да гласуват, връзката с тях се оказва решаваща.

Именно затова видът и качеството на връзката между виртуала и реала се оказва решаващият елемент от Силата на блогъра (в случая малко разширяваме понятието «блогър», обозначавайки с него всеки един автор във виртуалното пространство). Ако блогърът си остане единствено и само на ниво «виртуал», споменатата поговорка за кучетата и кервана ще бъде валидна с пълна сила. Да, от постинга му може да се възхищават хиляди читатели, може да се разпространи масово, което означава, че наистина ще промени в немалка степен част от общественото съзнание – но реални, конкретни, видими резултати в обозримото бъдеще не може да се очакват (ако, разбира се, не е прекалено конкретен, например да сезира прокуратурата за извършено престъпление – но и в този случай само на постинга не може да се разчита, а трябва да се подаде жалба по законоустановения ред).

Такива реални, конкретни и видими резултати обаче видяхме именно в най-впечатляващия пример, с който започнахме – масовите движения в Северна Африка, при които (с изключение на Либия) интернет и по-специално социалната мрежа Фейсбук изиграха ключова роля за организиране и координиране действията на протестиращите.

Но резултатът там се появи именно защото се осъществи връзката между интернет и улицата, между виртуала и реала. Появи се чак, когато хората зад компютрите се организираха, излязоха на улицата и увлякоха стотици хиляди със себе си. Отделен въпрос е кои западни служби и как точно съдействаха за това –  но дори и тази задкулисна манипулираща активност, бидейки част от «реала», доказва, че едва когато се осъществи връзката между виртуалния и реалния свят, може да се разчита на конкретен резултат.

Ето защо предоляването на виртуалността на информационната сила е основна задача за всеки блогър, който иска реално и според възможностите си да влияе върху обществените процеси. Стиковката, срещата, напасването между виртуала и реала са задължително условие за това влияние. Именно затова нерядко в блог-пространствата, форумите и социалните мрежи ще намерите призиви към различни форми на организиране за конкретно и пряко влизане във връзка с реала – от апелите за присъединяване към различни «каузи» във Фейсбук с цел въздействие върху законодателни органи за решаване на един или друг обществен проблем до преки призиви за създаване на политически партии или присъединяване към вече съществуващи такива.

По-образно казано: прокарването на път, «канал» между компютъра и площада е неизбежна и задължителна задача за всеки блогър или група блогъри, поставили си за цел да защитят дадена обществена кауза.

Осъзнаването на този проблем обаче все още не е достатъчно, защото то само по себе си, както и решаването на самия проблем чрез намиране на съответната форма за свързване на виртуала с реала – например чрез създаване на някакво гражданско движение или друга форма на организираност, е само инструмент, средство за постигане на дадена общественозначима цел.

Именно целта е другият основен проблем пред използване на информационната Сила от страна на блогъра. И наистина, съществува ли такава цел, която да си заслужава необходимите усилия и енергия, както и нервите в неизбежните конфликти, които ще възникнат по пътя на реализацията й, след като бъде формулирана?

Да, съществува.

Дори бегъл преглед на постингите в част от българската блогосфера ще ни убеди в едно обстоятелство, което всъщност е известно и без да се консултираме със съвременните информационно-комуникационни технологии, защото не е от вчера. Това обстоятелство е фактът, че българското общество е дълбоко разделено.

То е разделено с почти непреодолими бариери на етнически и религиозен принцип – но очевидно е, че в този случай е по-уместно да се говори съответно за различни общества на една и съща територия, в които общества дори се приказва на различни езици в буквалния смисъл на този израз.

Но тази част от обществото, за която родният език е българският, е също разцепена, главно на идеологически принцип – на леви и десни (каквото и да означават в наши условия тези термини), на социалисти, демократи, комунисти, либерали, центристи, монархисти, националисти, патриоти, русофили, русофоби, западнофили, западнофоби… и т. н., докато се стигне до най-голямата група, за която въобще идеологията и политиката е само средство за почесване на езиците и одумване на поредната фигура, попаднала в лъчите на прожекторите. И въобще не може да се твърди с увереност, че именно последната и най-голяма група не е с най-нормално житейско поведение от всички, но това само между другото…

Вглеждайки се в пъстрата мозайка на съвременното българско общество, първият и най-естествен въпрос е: каква въобще може да бъде общата цел, която да обедини всички тези социални и обществени групи, издигайки се над противоречията, които ги разделят?

Отговорът е очевиден.

Отговорът ни беше даден преди няколко дни от статистиците на ООН и този отговор гласеше: България е държавата с най-бързо намаляващо население в целия свят.

Беше доста странна оскъдицата от коментари върху този факт. Сякаш медиите не успяха (или не поискаха) да осъзнаят какво означава той. А нали той означава само едно-единствено нещо: България умира. Умира не като метафора, не като художествено сравнение или ефектна фраза – а умира в съвсем истинския, натурален, буквален смисъл на думата. Закопават я в гробищата. Умират всички: леви и десни, социалисти, демократи, комунисти, либерали, центристи, монархисти, националисти, патриоти, русофили, русофоби, западнофили, западнофоби… и т. н., докато се стигне до най-голямата група.

И на фона на тази съвсем буквална смърт безспорно става ясно, че всички други проблеми: избори, магистрали, партии, закони, демокрация, комунизъм, национализъм, либерализъм, консерватизъм и пр., и пр., дори икономическите, са само лека хрема – обаче всички са се запретнали да лекуват, обгрижват, да пишат историята на болестта и да предлагат средства за лечението именно на хремата.

А България е на смъртно легло, болна от рак.

И този рак се нарича «демографска смърт». Може да се използват и други названия: «заличаване от историята», «разтваряне сред други народи», «претопяване», «изчезване от световната сцена» - но същината си остава все една и съща.

Окончателната българска смърт.

Между другото, както и в предишни подобни статистики, и международните, и повечето нашенски демографи лукаво избягват да споменат един доста съществен факт. А той е, че като цяло населението на България намалява – но вътре в него има етнически групи, които нарастват. Така например, професор Петър Иванов в своята статия «Циганска каруца по път незнайно закъде» през 1995 г. посочва, че според статистиката от Освобождението през 1878 г. насам циганското население се удвоява на всеки 20 години. На демографска конференция в Русе през 2010 г. тези процеси в страната бяха анализирани подробно и независимо от някои различни тълкувания на цифрите, общият неутешителен извод е, че приблизително около 2050 г. етническите българи в България ще станат малцинство с неизбежната перспектива за тяхното окончателно изчезване.

Каквото и да е отношението към тези прогнози, пределно ясно е, че българите са сериозно застрашени в демографско отношение. А колкото до самата България като държава, в момента, в който те се превърнат в малцинство, още по-пределно ясно е, че депутатите-българи в парламента също ще бъдат малцинство с всички евентуални последици: промяна на Конституцията, на името на държавата, на символите й и т. н. Разбира се, на това може да се възрази, че перспективата 2050 г. е твърде далечна и дотогава може да се случи всичко – от световна война до падане на комета. Единственото по-смислено възражение обаче, на което съм се натъквал досега, гласи обобщено следното: «това не може да бъде». На насрещния въпрос: «Защо да не може да бъде?», отговорът е приблизително следният: «Защото не може да бъде». Което е, меко казано, не особено убедително на фона на цифрите от всевъзможните статистики, които сочат все едно и също. А и доколко възражението е смислено, също подлежи на въпрос…

Нито едно правителство след 1989 г. не направи нищо за решаването на този проблем. Причините може да са различни и тълкуването им – също, но резултатът е все един: стремглаво рухване в демографската пропаст. На този фон е странно как различните правителства досега насочваха вниманието си към най-различните обществени феномени, явления и процеси: приватизация, декомунизация, рекомунизация, членство тук, членство там, защита правата на човека, защита правата на малцинствата и пр., и пр. И само на съдбоносния за българите демографски въпрос никой не потърси отговор.

А отговорът лежи на повърхността и е доста лесен: просто както се обръща внимание на проблемите на други етноси в България, така трябва да се обърне внимание и на основния проблем на българския етнос. Ето, циганите имат проблеми с образованието – и за циганските деца се отпускат специални автобуси, създават се специални програми са ограмотяване и интеграция, и т. н., и т. н. И всичко това е напълно правилно, и още усилия трябва да се полагат в това направление – защо циганите трябва да останат неинтегрирани? Турците пък имат проблеми с производството и изкупуването на тютюна – и правителствата дотират и подпомагат тази дейност по чисто социални съображения. И това също е правилно и разумно – защо турците трябва да имат проблеми в производството и изкупуването на тази важна за тях  култура?

Но ето, че за българския проблем – измирането на българите като етнос, никой нищо не прави и не обелва нито дума! Иначе казано: българите съзнателно и целенасочено са оставени на доизмиране. Ако пък не е съзнателно и целенасочено, трябва да приемем, че всичките ни управляващи (поне тези от български етнически произход) са с прекалено ограничени умствени възможности, което не ми се иска да вярвам…

И след като за другите етноси се прави всичко, за да се решават интеграционните и социалните им проблеми, а за българите нищо не се прави, за да бъде предотвратено тяхното измиране – значи е налице злостна етническа и расова дискриминация. И нито една «неправителствена» организация не се интересува от този проблем?! Очевидно правителствата, които плащат на нашенските «неправителствени» организации, не са заинтересувани от запазването на българите като етнос, дори може да се каже, че са заинтересувани от етническото прочистване на територията България от този етнос. С какви цели – може само да се гадае…

Но какви ти там етноси? Та в България се осъществяват програми по запазването на редица животински видове, които са застрашени от изчезване. И това също е правилно и е добро начинание.

Но нима българите не заслужават ПОНЕ СЪЩОТО ОТНОШЕНИЕ КАТО ЖИВОТНИТЕ? Нали също са застрашени от изчезване? Нима един човешки народ не е поне толкова ценен колкото един животински вид?

Ето, тази цел: СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ КАТО ЕТНОС, мисля, че е достойна да обедини самите българи, независимо от техните политически, идеологически и културни различия. И за нейното реализиране блогърите, като една от най-активните части на обществото, мога да изиграят решаваща роля. Защото, ако чакаме и разчитаме на медиите: телевизии, радиа, вестници, е повече от очевидно, че така ще си останем с чакането. И с все по-засилващата се българска агония…

В Blog.bg правят впечатление интензивните, понякога стигащи до ожесточеност, спорове и дискусии по различни исторически въпроси: от наследството, оставено ни от траките, до наследството, оставено ни от комунизма. Лично на мен тези анализи и коментари са ми интересни и ги чета с увлечение. Но напоследък все повече си мисля: ако поне част от цялата тази енергия, хвърлена за разрешаване на въпросите от нашето минало, се насочи към решаване на проблема за нашето бъдеще – може би тогава за България все още не всичко ще е загубено. И в случай, че блогърите успеят да прокарат «канала» между виртуала, в който излагат своите идеи – към реала, в който живеят своя живот, може би ще се появи надежда...

Или, за да си припомним и перифразираме поговорката: ако блогърите успеят да се разлаят и да започнат да хапят така, че да спрат българския керван от гибелния му път.

И може би именно в решаване на проблема за бъдещето ще се появи и отговорът на въпроса кой ще надделее в битката между Силата и Безсилието на блогърите.

Любомир Чолаков