Първо, за разлика от аг. „Ангелов”, при който това не е така отчетливо, доносите на аг. „Антон”, освен чисто агентурната информация, която съдържат, имат откровено атеистичен и антицърковен характер. В почти всички свои доноси той поставя следните акценти: „[...] като преподавател по апологетика, си позволява, макар и много примитивно, да критикува и оборва всички противорелигиозни учения”; За същия преподавател пише: „Консервативно религиозен е. Има силна памет... По отношение на религията не фалшифицира и лицемерничи. За него богословието е 90 % вяра и останалото разум. Готов да брани вярата си и църквата до фанатизъм. Смята църковното общество за елитно и не счита, че църквата е в процес на разложение. Гледа на църквата, като нa Християнската църква, свидетелствува и ще продължава да свидетелствува въпреки мощната атеистична вълна в ново време. За упадъка на християнството по думите на ... били виновни самите християни, тези които имали голяма „уста” но празни сърца”; ... По време на бригадата на студентите от Духовната академия, същият деликатно е провеждал църковна православна пропаганда в гр. Белене сред католиците, в това число и неговия хазай. Той засега се нарежда в първата редица на ревностните апологети заедно с [...]. Тази негова страст която го е обхванала още от семинарските му години при подходящи случаи силно пламва. Благодарение на това той проявява непрестанна грижа за нови монаси и свещеници и постига резултати. За една година от неговия курс са станали трима дякони, а в грижите си има още пет-шест.” И още: „А дълбоко убеден в себе си споделял, че селското стопанство в страната е обречено на пълна гибел и пустота. Кооперирането на земята е един акт, който в перспектива имал за задача да разруши земеделските сили и постиженията на България. Смятал, че в селата цари пълна незаинтересованост не само сред селяните, но и сред ръководните органи, които се превърнали едва ли не в грабители и нови селски капиталисти. Като прави съпоставка между селяните на земята и доходите от времето на неговото детство и настоящето състояние, достигнато при народната власт той изпадал в ужас и смятал, че не е далеч времето, когато гладът ще почука на вратите ни поради слабост и незаинтересуваност на много ръководители. Той сам преценявал, че студентският принос не е особено значителен, но това е опит, който прави страната, за да спаси селското стопанство от бедствено положение.”[...] не е пропускал да отбележи, че неспокойното положение в Полша ще даде неизбежно отражение в България, което е не само желателно, но и потребно. С голям интерес е следял събитията там и е правил съпоставка с настоящето в България. Особено много е желаел да се постигне истинска църковна свобода”. За преподавателя пък по Нравствено богословие отбелязва в своите доноси, че си позволявал да „прави паралел между патриотизма на нашите деди и комунистическия патриотизъм, за свободата, която трябва да притежава човек, и свободата при различните обществени системи.... Но най-любими теми, които опровергавал с цялата си некомпетентност, били ... комунистическият идеал. Според него все още имало „идиоти” на този свят, които поддържали тези теории, въпреки тяхната безпочвеност и обреченост”. Във връзка с коментар на същия преподавател по отношение владиците той предава дословно думите му: „Днес те просто управляват църквата и Академията, защото служат на ония, т.е. на ДС”; За друг наш колега пък, който вече не е между нас, аг. „Ангелов” отбелязва, че тъй като бил постоянен курсов ръководител на Въведителния курс, това „му давало възможност (освен лекциите по църковно четене) да общува по-отблизо със студентите от курса, да проверява предаността им към Църквата, както и религиозността им и да ги насочва към дяконско и монашеско служение. С радост заявявал, че голяма част от духовниците студенти в Д. Академия са негови духовни възпитаници”; За преподавателя по Църковна музика агентът донася, че е „пламенен църковник, който в стремежа си да разпали християнски огън в сърцата на своите студенти се унася и забравя границите. Поздравява всеки студент или свещеник, който е успял да отбие пречките си по пътя и много убедително ги съветва да бъдат твърди и непреклонни към вярата си. Радетел за здрава и независима църква, за свободно християнство без притеснения. С голяма вещина хвали красотите на Западния свят. Проявява се като аполитичен човек, доставя му удоволствие когато разисква със студентите по църковни въпроси. Като им дава примери за отстояване на вярата...”; Особено отблъскващ е доносът, който аг. „Антон” прави по отношение на асистента, тогава по Християнско изкуство. Възползвайки се от откровения и колегиален разговор (както сам агентът отбелязва), „Антон” го предава на комунистическите тайни служби по следния начин: В откровен колегиален разговор асист. [...] сподели следното: Ние, казва той ще трябва да поддържаме църковния огън и дори да го разпалваме, защото той е на път да угасне. Църквата търпи притеснения отвън, затова всеки студент трябва да бъде желан и скъп за нас, от числото на студентите зависи нашето настроение и от тяхната упоритост нашето съществуване. Не бива да допускаме да излизат студенти от академията не утвърдени в християнски дух. Естествено ще трябва да се изчака, докато отминат тези, които сближиха църквата с държавата, с властта, но ние трябва да останем само църковници, защото сближаването е предателство”.

С оглед предстоящите събития, свързани с разсекретяването на агентурното минало на членове на Св. Синод, особено скандално (най-вече по отношение на анонимните засега митрополити) звучи доносът на аг. „Антон”, отразяващ позицията на преподавателя по Пастирско богословие и Църковнославянско четене: Същият, пише агентът, споделил „пред приятеля ми, че някои владици били обръщали внимание върху консерватизма му. Напомнили му още, че властите не били доволни от активната му мисионерска дейност, и че не трябвало да подтиква студентите да приемат духовен сан”. Следеният от ДС преподавател обаче „все още подготвял свещеници за българските енории и по този начин забавял окончателното разпадане на Българската църква, което се подготвяло старателно от много години назад”. В друг свой донос агентът отбелязва за същия преподавател, че споделил, „че заради истинската вяра, заслужава човек да се лиши от много неща – пари, лично благополучие, почести и слава [...] Той смята, че една от силните форми, чрез които се изразява несъгласие с идеологията на новия обществен строй, това е расоносничеството. Ако не може да се спре по друг начин могъщата атеистична вълна, то все още някои могат да се обличат в раса и по този начин да дават външен израз на вътрешното си несъгласие с новите форми на живот”. Впечатление прави също, че аг. „Антон” използва ситуирането си в Духовната академия като агент на тайните комунистически служби, за да елиминира своите конкуренти: за преподавателя по Нравствено богословие той донася, че правил „изказвания, че Киров политически се бил ангажирал със статията си по случай тридесет годишния юбилей на Руското подворие, отпечатана в бр. 3 – 1984 година на „Ц.В.”, в която особено силно звучал израза му „освобождаването на България от фашисткото иго”; По повод друга негова статия (”Антропологически основания за миротворния диалог между световните религии”, отпечатана в в сп. „Духовна култура”, бр. 17, 1982 г.) агентът пише донос за групата, която го критикувала: „По тяхна преценка било предателство на Църквата един богослов да прави „мили очи” на комунистите, които желаят да унищожат Духовната академия и Църквата, като приписва висок морал и достойнства на нехристиянските семейства. Остро протестирали и заявили, че няма да позволят да се прокарват чрез църковния печат мисли и идеи, които явно се харесват на външните фактори и които рушат бавно, но сигурно Църквата и религиозността в България. Припомнили на Киров евангелската мъдрост, че не може да се служи едновременно на двама господари, т.е. на Църквата и на комунистите; ще трябва да избере един. Според тях преподавателите в Духовната академия трябвало да преподават и защитават традиционното богословие и с всички сили да се борят срещу антирелигиозните тенденции на нашето време. Дори пресилено изказали мисълта, че биха предпочели да станат мъченици вместо да се комунизират [...] Смело заявили, че няма сила на този свят, която да ги застави да се „боядисат” и да рушат църквата и академията”.

Аг. „Антон” пише доноси и за студенти от Духовната академия, той дава персонални характеристики на група студенти (от моя курс).

Обективният прочит на агентурните досиета на двамата ДС агенти провокира и задаването на въпроса дали тяхната принадлежност към репресивните тайни служби и дейносттта им в Духовната академия (днес Богословски факултет) по някакъв начин са им дали възможност за професионален академичен растеж и за популяризирането им в страната и в чужбина като учени-богослови. От гледна точка на самата Държавна сигурност съществуват резерви по отношение на техните научни качества и способности. Това се вижда от докладна записка на полк. Маринчев, водещия офицер на единия от агентите (аг. „Ангелов”). ДС офицерът предава следната характеристика на агента, носещ „ангелски” агентурен псевдоним: „Като научен работник не е изявен, но проявява упоритост и последователност”. За плановете на ДС обаче научните качества не са от голямо значение, по-важни са комуникативните: „по характер е общителен, което му помага в работата”; „Има добри качества като СС и възможности за работа сред духовници и чужденци”, така оценява неговите агентурни способности цитираният офицер на ДС. По този начин „легендиран” от ДС като учен-богослов, пред агента се отварят възможности, които за останалите членове на преподавателската колегия са били повече от немислими. Още от самото начало на научно-преподавателската му кариера ДС постоянно обсъжда варианти, които максимално да позволят навлизането му в международни богословски среди: „Изпращан е на различни международни църковни мероприятия, където се е справял добре”; „Да се обсъди целесъобразността за евентуално маршрутиране на аг. „Ангелов” до Рим за участие в мероприятие на фоколарното католическо движение”, четем в секретните архиви на ДС. Също благодарение на тайните служби агентът специализира в Папския институт в Регенсбург и същевременно фанатично изпълнява задачи на ДС – както беше посочено по-горе, прониква в служебната и в личната кореспонденция на ръководителите на този католически институт.

Другият агент (”Антон”) също е облагодетелстван от възможностите на тайните служби, но най-вече в рамките на България – причината е, че не владее чужди езици. От архивите се вижда ясно, че пътят на научно-преподавателското му израстване целенасочено се проправя от ДС, било с уволнението на преподавателя по Нравствено богословие от Духовната академия Шумов, било с осигуряването на непрестанни възможности за академични и научни прояви.

****
След направения прочит на агентурното минало на двамата агенти-богослови остава да се отговори на още един важен въпрос – дали тяхната агентурна дейност подлежи само на оценка от морална гледна точка, или попада и в обсега на наказателните разпоредби на Църковното право. Всъщност кои деяния са престъпления според Църковното наказателно право? Църковните провинения са дефинирани в Устава на БПЦ като „всяко умишлено или по непредпазливост извършено деяние против наредбите на Светата църква и против Устава”. С оглед на настоящото изследване от посочените деяния преди всичко внимание заслужават следните: симония (Църквата наказва и двете страни, а също и посредниците); обида, клевета; неизпълнение на разпоредбите на Устава и други църковни правила и служебни задължения; превишаване на власт; когато лицето се занимава с чужди на неговата пряка свещеническа работа дела; неприлично поведение; злоупотреба с църковно имущество; отказване от вяра и т.н. Отбелязвам, че каноничният кодекс на Православната църква разглежда църковните престъпления по-подробно, отколкото Уставът на БПЦ. Сред престъпленията са още: съблазънта, кражбата (всякакво присвояване – грубо или благовидно, явно или тайно), неправдата (неправдив съд, мярка, тежест и всички други неправди), немилосърдието (жестокост), лъжата (всяка лъжа, нарушение на клетва, излишно призоваване на Божието име, неизпълнение на обетите, дадени пред Бога, премълчаване на греховете по време на изповед пред духовника), клеветата (оклеветяване на ближния, осъждането му, унищожаването му, обезславянето му, ругатни, насмешки при забравяне на собствените прегрешения и недостатъци и невнимание към тях), сребролюбието, скъперничеството и др.

В рамките на ограничен брой страници не е възможно да се спра на всички тези църковни провинения, които имплицитно са „вписани” в агентурните досиета на двамата агенти-богослови, затова ще отбележа само по-укоримите от тях, ако тежестта им въобще може да се степенува.

От вербовъчните действия на двамата агенти-богослови е видно, че те без ни най-малко угризение на съвестта и вътрешна съпротива са се поддали на СЪБЛАЗЪН и са пристъпили към СЪЗАКЛЯТИЕ, простъпки, които църковните канони санкционират по следния начин: лица-съзаклятници са тези, които са „уличени в съставяне заговор или в плетене на козни срещу църковното началство и изобщо срещу лица, намиращи се на църковна служба” (цит. тълкуванието на еп. Никодим Милаш на 18 пр. от ІV Вс. събор³), а наказанието е лишаване от всякакви църковни степени. 54-то пр. на Трулския събор потвърждава предходното правило, като казва, че „щом като гражданските закони забраняват престъплението съзаклятие или наговаряне, толкова повече то трябва да бъде забранено в църквата Божия. Затова и ние се грижим, щото, ако се окаже, че някои клирици или монаси влизат в съзаклятие или готвят интриги срещу епископи или съклирици, да бъдат съвършено низвергвани от степента си”.

От разкрития образ на аг. „Ангелов” като агент на комунистическите разузнавателни служби могат да се направят най-малко два основни извода по отношение на поведението и методите на неговата агентурна дейност, респективно на наказуемостта им според наказателните разпоредби на Църковното право – че е шпионирал и е доносничел и че е прониквал в различни обекти с взлом, което по категориите на правото може да се определи като престъпление кражба. За св. Григорий Нисийски кражбата се дели на разбойничество и тайна похита. Според светеца който е откраднал нещо по разбойнически начин, се подхвърля на епитимия за человекоубийците (6 пр.). Според св. Василий Велики пък мирянин, който е откраднал и сам се е разкаял, се отстранява от св. причастие за година, а изобличеният – за две години (61 пр.). Св. апостоли категорично нареждат (в последователност 72-ро и 73-то правило на Св. Апостоли) „клирик или мирянин, който открадне от църква восък или зехтин, да бъде отлъчен от църковно общение и петорно да върне онова, което е взел”, и „никой да не присвоява за своя употреба златен или сребърен съд, или завеса, понеже това е беззаконно; а който бъде забелязан в това, нека бъде наказан с отлъчване”. Според 24-то правило на ІV Вселенски събор принадлежащите на манастира имущества трябва „да се пазят и занапред”, а тези, които нарушат това, трябва да се наказват според правилата. Най-близко до темата за кражбата на манастирско имущество (в случая от аг. „Ангелов”) е 13-то правило от VІІ Вс. събор, според което заграбеното манастирско имущество трябва да се върне. Ако не стане това, виновниците се наказват: свещените лица с низвергване, а монасите и миряните – с отлъчване. Вероотстъпничеството (апостасия, гр.), което откровено прозира в доносите на „аг. Антон”, е всъщност най-рано определеното от Църквата църковно провинение и във всички правила то се наказва най-строго – низвержение за клириците и отлъчване на миряните от Църквата: „никой не може да служи на двама господари”, повелява 81-во правило на Св. Апостоли.

***

В заключение: защо е нужно отново и отново да се връщаме към тези отминали в Православната църква и в Духовната академия в частност травматични събития? Защо трябва да виктимизираме жертвите на българските репресивни тайни служби и кулпабилизираме извършителите на тези престъпления? Репетитивната и декларативната памет на миналото не поглъща ли настоящето? Не мисля така, защото:

1. Наличието на твърде малко памет само по себе си означава стремеж към бягство както от миналото изобщо, така и от отговорността към това минало⁴ („Че все още много от извършителите на престъпления в името на комунизма не са изправени пред съд и техните жертви не са обезщетени”⁵).

2. Дефицитът на памет е израз както на страх от настоящето, така и на лоша съвест, той се отнася както до индивидуалната памет, така и до колективната (“Че престъпленията на комунизма все още не са получили достатъчно ясна оценка и присъда от юридическа, морална, политическа, а и историческа гледна точка”⁶). Бих прибавил – и православна и религиозна оценка.

3. От богословска и обществена гледна точка повече памет е нужна най-малкото за да не се отнемат перспективите на Историята, в случая бъдещата История на Българската православна църква: „Че предоставянето на пълната и обективна информация за тоталитарното комунистическо минало носи дълбоко разбиране и разговор и е необходимо условие за истинската интеграция на всички европейски нации в бъдеще; Че окончателното помиряване на всички европейци не е възможно без концентриран и задълбочен опит да се установи истината и да се възвърне паметта; Че комунистическото минало на Европа трябва да бъде тема, старателно дискутирана както от академичната общност, така и от широката общественост, а бъдещите поколения трябва да разполагат с лесен достъп до информация за комунизма”⁷. Защото Сам Господ Иисус Христос иска да ни направи свободни чрез познанието на истината: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йо. 8:32).

В този смисъл изводът от всичко казано дотук би трябвало да бъде, че истината за престъпленията на комунизма срещу БПЦ се разкрива тогава, когато всред богословите и обществото се появи стремеж към повече памет. Историческата памет за раните от комунистическите управления се превръща в гарант, че явлението „Държавна сигурност” няма да се повтори и че в бъдеще Божията правда не ще допусне агенти доносници и провокатори в богословските среди.

***

Докладът е прочетен на Кръглата маса, посветена на влиянието на Държавна сигурност върху Българската православна църква по времето на тоталитарния режим (10 ноември, 2011 г.)

Бележки

¹ Документите, цитирани навсякъде в изследването, са предоставени от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия; използват се и се оповестяват публично, също съобразно нормативните изисквания на същия закон.

² Предварително агент Ангелов преминава курс на обучение по фотографско дело, като обучаващ го офицер от ДС е полковник Христо Маринчев, по това време ст. инспектор при отдел ХІV, ПГУ – ДС.

³ Текстът на правилото дословно изглежда така: „Ако образуването на съзаклятие или наговаряне, като престъпление, е напълно забранено и от гражданските закони, колко повече то трябва да бъде забранено да става в църквата Божия. Затова, ако се окаже, че някои от клира или монашестващи са се обвързали помежду си с клетва за съзаклятие или да коват интриги срещу епископи или срещу клирици, нека бъдат низвергнати”.

⁴ В този смисъл говори и Пол Рикьор в своето изследване „Историята на сегашното време. Посткомунистически употреби на паметта”, вж. Pаul Ricоeur. La memoire, l’histoire, l’oublie. Ed. du Seuil, Paris, 2000, p. 171.

⁵ “Пражка декларация за европейската съвест и комунизма” (3 юни 2008 г., Прага, Сенат на Чешката република).

⁶ Пак там.

⁷ Пак там.

www.pravoslavie.bg