Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.03.2012 12:57 - НА ДВОРА Е 451 ГРАДУСА ПО ФАРЕНХАЙТ
Автор: lyubomircholakov Категория: Политика   
Прочетен: 2772 Коментари: 0 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

ДЕГРАДАЦИЯТА НА СЪВРЕМЕННАТА ЛИТЕРАТУРА

 
image


Иван Зорин

 

Страхувам се, че гласът ми ще прозвучи в  дисонанс с общия оптимистичен хор. Може би преувеличавам и, след като съм престоял четвърт век в ъгъла на късата проза, правя прибързани обобщения. Ще се радвам да греша.

 

През 1980-те години, вече толкова далечни, Саша Соколов казваше за писателите-"селяни", които тогава окупираха литературния Олимп, че продължавайки традицията на руските класици, имитират реализма на XIX-ти век – но го правят много по-зле. Необходимо ли е лошо копие? Как да развиваме едно естетическо направление, щом във всяко отношение отстъпваме на онези, които са положили началото му?

Днес този въпрос вече не стои така.

Нивото на лексикалната култура в съвременните произведения падна толкова ниско, арсеналът от художествени похвати така обедня, че няма смисъл да се говори нито за естетическа ценност, нито за изящна словесност. Тези произведения може да бъдат съдени само по днешните стандарти, без да излизаме от контекста на конюктурата, без да прибягваме до прецедентното право. Колко от нашите съвременници биха могли да напишат творби от рода на "Тъмни алеи"? "Скучна история"? Или "Пролет във Фиалта"? Имам предвид не съдържателната страна, а чисто техническата. Зная няколко опита, които са представени като успешни, но всъщност са жалки пародии. Разбира се, изкуството не търпи повторения, но то е  вечно състезание. И не само със съвременниците. Така Толстой подозрително често ругае Шекспир, но пък винаги хвали начинаещите романисти.

 

Само преди  половин век в един и същи времеви слой съжителстваха културологичната фантасмагория на Борхес, магическият реализъм на Маркес, изящните плетеници на Набоков, прозата на френските екзистенциалисти и телеграфният стил на Хемингуей.

Днес последният изтласка всички други. Може би той повече съответства на нашия енергичен век? Може би метафорите са ненужни, защото усложняват възприятието? Разбира се, така е, ако липсва естетически компонент. Тогава текстът се свежда до стандартите на бизнес-кореспонденцията, а сборник упътвания за използване на ютии и телевизори може да бъде обявен за произведение на изкуството. Владеенето на словото, което всъщност е сърцевината на писателския занаят, вече съвсем не е задължително. Творецът се отчужди от материала, сега той е Бог, лишен от глина. Този общ закон за нашата епоха на естетически холокост, който холокост бива прикриван зад евфемизма «аудиовизуална култура», най-нагледно се проявява в живописта. Пикасо, Дали, кубистите, сюрреалистите, абстракционистите по един или друг начин продължаваха линията на предишната школа, дори чрез нейното отрицание. Дори Малевич, който със своя «Черен квадрат» възвести смъртта на класическото изкуство, не скъса със същото това изкуство.

Днес обаче художникът вече не се асоциира  с бои и работи с напълно нов материал (впрочем този материал е стар колкото света и се нарича невежество!), предлагайки дрехите на голия крал, ушити от инсталации и пърформанси. Това "изкуство" премина точка, от която вече няма връщане назад. Отказвайки се от наследството на миналото, то вече не се ориентира по картините на великите майстори, а се затваря в откритията на съвременниците си, сякаш е наука с нейния линеен прогрес. В живописта мимезисът победи традицията. Нещо подобно чака и литературата. Глобалното опростяване на съвременната литература отразява духовния край на нашата технократична цивилизация. Дали тя ще се издигне върху ново ниво на спиралата? Ще излезе ли на качествено различно стъпало? Засега наблюдаваме очевиден спад и, като негов показател, липса на интерес към високото изкуство. Масовата култура задуши всичко!

 

Русия днес се движи във фарватера на Запада, приема неговите ценности, сред които професията на писателя се намира някъде във втората стотица. Още Аксьонов, преподавайки в американските университети, се оплакваше, че неговите студенти не разбират разликата между роман и сценарий и възприемат "Ана Каренина" орязана до степен на комикс, просто като материал за холивудска сапунка. Художественото слово, което вече не предизвиква отклик, е изживяло времето си. Значи талантът се свежда до умението да се построи динамично засукан сюжет? Или просто до отразяване на духа на времето? До смело използване на жаргони, сленгове и нови думи?

Но още Шкловски беше изчислил възможния брой сюжети.

Вестниците най-добре запечатват духа на времето.

А Набоков казваше, че вече може да се построи Вавилонската кула от книги, на които им липсва художественост.

Какви задачи поставя пред себе си един писател? Иска ли да опари с думи човешките сърца? Стреми ли се да направи хората по-чисти, по-нравствени?

По-рано гимназисти, скучаещи помешчици и тълпи от бродеща по улиците съветска интелигенция се стремяха като слънчогледи към светлината, която им сочеха властелините на мисълта. Възгледите на тези властелини се издигаха (и издигаха!) над житейския опит, в техните призиви философският опит не се отъждествяваше с битовия. И Набоков, и Борхес, и Маркес имаха прекрасно филологическо образование. Възпитаните с образците на световната класика Бунин и Мережковски, широко ерудираните Андрей Бели и Вячеслав Иванов цял живот се занимаваха със самообразование, а Толстой на стари години започна да учи иврит.

Обаче днес, в условията на победилата демокрация, е опасно да изглеждаш по-умен от читателя си. Първият удар по  кулата от слонова кост беше нанесен от «пролетарската култура» (и това беше нокдаун), а вторият – от масовата култура (и това, изглежда, вече е нокаут). За да се превърне в бестселър, книгата не трябва да се издига над стереотипите. Тя не трябва да учи на нищо, защото еснафът, подобно на заек, си знае всичко още по рождение. И е съвсем сигурно, че този еснаф познава живота по-добре от автора, който си изкарва хляба с такова неблагодарно занимание като писането на книги. Този еснаф гласува с паричките си за книгата – и така с тези свои парички принуждава автора да говори с него на същия еснафски език.

Така литература се смъква до нивото на просто ограмотяване, а книгата – до буквар. Учителят в клас може да се ориентира по отличниците, по средняците или по изоставащите. Изборът е негов. Но какво ще се случи с него, щом учениците определят на какво да ги учи? Отмина времето, когато Превер все още можеше да си позволи кокетната фраза: "Твърде много хора харесват моята поезия. Навярно пиша лошо!"

 

Бунин, Набоков, Шмельов са прекрасни разказвачи, виртуози на словото. Изброявам емигранти, но сред съветските писатели имаше Юрий Казаков. И Шолохов. Естествено, и Федин. И Зошченко, за когото Бунин казваше, че явно нещата на болшевиките вървят много зле, щом писателите им са такива.

Днес обаче нищо не пречи да си популярен писател: нито неграмотното подреждане на думите, нито бедният речник, нито липсата на образование. Искаш да пишеш? Няма по-лесно нещо: пиши така, както говориш! Това ще мине за «спонтанност», «детска искреност», «трогателна неизкушеност».

Ще кажете, че говоря за масовата култура, а не за елитарната литература? Но къде е тя? Нейното място бе заето от шарлатаните на постмодернизма – които представят извратената психика за «висок интелект», от претенциозни псевдокултуролози с кръгозор на ниво детска градина, и от политизирани бездарници с етикет «нонконформизъм". Днес, ако някое издателство получи, то просто няма да отпечата не само "Възкресение" и "Смъртта на Иван Илич»,  но и "Сто години самота" и наскоро съставения "Хазарски речник." Тези книги няма да се появят, защото читателският слой, който е способен да ги оцени, вече е отмит.

А сравнително неотдавна, през 1960-те години, всяко интелигентно европейско семейство се смяташе за задължено да има у дома си томче на Борхес, чиито тиражи съперничеха с тези на Библията. А в кухните на СССР (което предизвикваше завистта на Набоков) се обсъждаха Сартър и Фокнър.

Сега на двора е 451 градуса по Фаренхайт. Изтънчените интелектуалци излязоха от от мода – изглежда завинаги. Завърши епохата на търсачите. Настъпи епохата на намерилите, на агресивния елементарен потребител, който в думата «цивилизация» открива звукосъчетанието «цици».

Кръгът се затвори и включи механизма на израждането: калпавите вкусове, както чудовището Франкенщайн, пораждат антиестетични произведения, а те на свой ред пораждат калпави вкусове.

 

А какво да кажем за Русия? Изглежда, че "Златният" и "Сребърен" век, съпоставими с ранната античност, с трагедиите на Софокъл и Еврипид, бяха заменени от варварството на късната Империя, от повърхностните комедии на Плавт и превръщането на латинския във «вулгата». Бидейки не само идеологическа, съветската цензура поддържаше средното художествено ниво. С диктатурата на пазара, която въведе цензурата на рекламата, това ниво падна катастрофално. Редакторите (ако въобще са останали редактори) допускат несъгласувани изречения, стилистични грешки, фразите са съставени сякаш от неграмотни - всичко това са признаци на небрежно отношение към думата, на нейното обезценяване. Няма обществено търсене, няма епистоларна култура, няма естествен естетически контрол. В тези три "няма" са причините за изчезването на нашия занаят. Това е резултат от дълбочинен процес на обедняване на руския език; не толкова от неговото замърсяване и западнизиране, колкото от невежеството на носителите му.

 

С какво страната на Толстой и Достоевски може да изненада читателския свят? С предоставяне на книжния пазар на фъфлещи, безпомощни произведения? Като подражава на вълната на юношеското фентъзи? Сякаш светът си няма своите чака паланики, роулингси и куельовци? Това ли трябва да предлага кирилицата днес?

Впрочем, ситуацията в чужбина е подобна. Към чуждите реалии винаги се отнасяме с известен допуск, като прощаваме (или не забелязваме) много абсурди. Преминали езиковата бариера, преводите си остават все така загадъчни, като воал на непозната дама. Но махнете от тях англицизмите, галицизмите или ориентализмите, прехвърлете им сюжета на родна почва, и ще се получат книги, за които Бунин казваше: «Срамно е да се четат».

А да се пишат?

Източник: www.ruskline.ru

 

Превод: Любомир Чолаков




Гласувай:
8



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyubomircholakov
Категория: Политика
Прочетен: 3748117
Постинги: 581
Коментари: 2011
Гласове: 3305
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031