И щом е четвърт век демокрация, е време за някаква равносметка. Време да си спомним какво беше при кому­низма и какво е сега при демокрацията.
При комунизма беше кофти. Без майтап. Имаше партийни секретари, „номенклатура“, конц­лагери (в кои­то, впрочем, хранеха свине с човешко месо - да ме изви­нят моите приятели с леви разбирания, ама така си беше!), опашки за кренвирши и книги, милиция, изча­дията... пардон, чедата... на комунистическите големци влизаха без изпити в университета, не можеше да се пъ­тува свободно в чужбина, и...
... и имаше още едно нещо, за което си мислехме, че заедно с изчезването на комунизма е изчезнало и самото то.
Имаше списъци.
Имаше най-различни списъци: като се започне от списъци на участници във вече споменатите опашки за книги (тия са хубавите, интелигентните списъци), мине се през списъци за покупка на кола и хладилници (тия са списъците на „дефицита“) и се стигне до „черните списъци“.
„Черните списъци“ бяха най-гнусното, мръсно и долно явление на комунизма. Впрочем, не само на кому­низма. При нацизма също е имало списъци. И при фа­шизма в Италия - също. При нацизма и при фашизма също са били гнусно и долно явление.
Като стана дума за Италия - там списъците са позна­ти доста по-отдавна. Първите „проск­рипционни“ (може да се преведе и като „черни“, смисълът е същият) списъ­ци се появяват при диктатора Сула. Щото е диктатор и е установил диктатура. На всички диктатури това им е ра­ботата - да правят списъци, като си наемат едни гнусни човечета, наречени „доносници“ (в женски род - „до­носнички“), които да правят списъци на неугодните хора.
При някои диктатури „неугодни“ са богатите - просто, защото са богати и не е зле богатства­та им да попълнят диктаторската хазна и банкова сметка.
Това е разбираемо. Диктатурата гуши мангизи. Тези са елементарните диктатури. С такива примери е бъкано из Южна Америка и Централна Африка. Има една много весе­ла книжка на такава тема, „Царете и зелето“ на О. Хенри - препо­ръчвам я на всеки, който иска да си разведри настроението.
Но има и други диктатури, размислите върху които са, меко казано, неподходящи за разведряване на настроението. Виж, развалянето на настроението е га­рантирано.
При тези, другите, диктатури неугодни са хората, кои­то не мислят по начина, по който е задължи­телно да се мисли в условията на дадената диктатура. Защото има и такива диктатури, които са с доста по-обширни амбиции от това, да нагушат паричките на богатите. За тях парите не са толкова съ­ществени. На Уолстрийт разполагат с доста­тъчно парички, само богатството на Ротшилд го изчисля­ват на 100 трилиона долара. Такива дикта­тури имат доста по-големи амбиции. Те искат да контроли­рат всичко и всички. Който не вярва, да пита Едуард Сноу­дън - ах, пардон, той трудно може да бъде намерен, по­неже се крие в Русия, защото показа на цял свят колко струват приказките за „свобода на словото“ и „права на човека“, с които Държавният департамент на родината му има навика да критикува онези, които мислят различно от Държавния департамент. Добре, че беше Русия да даде закрила на този борец за свобода на словото и човешки права, защото в родните му Щати борбата му щеше да приключи по доста печален начин...
Такава диктатура беше и комунизмът. И понеже той също искаше да контролира всичко и всички - от иконо­миката до мисълта на отделния човек, също правеше списъци на онези, които не мислеха по правилата на комунизма.
Естествено, самият комунизъм не правеше никакви списъци. Защото „комунизъм“ е абстрактно по­нятие. Идея или, по-точно, набор, комплект от идеи. Идеология. Идеята е невидима, тя няма как да седне пред компютъ­ра и да започне да съставя списъци.
Затова списъците се правят от хора.
Тези хора са се наричали, наричаха се и се наричат и при комунизма, и при фашизма, и при нацизма, и сега при демокрацията, все с една и съща дума - доносници.
Доносници.
Няма нищо по-гнусно, гадно, мръсно и долно от до­носниците.
Това са хората, които правят списъци на онези, дру­гите, дето си позволяват да не мислят така, както иска диктатурата. Независимо, как се нарича тази диктатура - нацизъм, фашизъм, комунизъм или демокрация (да не забравяме, че идеолозите на комунизма го наричаха „на­родна демокрация“; глупава тавтология, разбира се, но така беше). Във всички тези диктатури съ­ществува гнусното явление „доносници“, които правят списъци на другомислещите. На хората, които си позволяват да имат мнение, различно от официозното в дадената диктатура.
При това доносниците не се интересуват кой крив, кой прав - дали диктатурата, на която служат или онези, другомислещите, които по някакъв начин и под някаква форма се обявяват срещу диктатурата и нейната идеоло­гия (независимо, че тази диктатура може да нарича себе си „демокрация“).
Не. Доносникът не се интересува от такива тънкости.
За него е важно да доносничи.
Някои го правят за пари. Тия са пак гадни, но поне може да ги разбереш: закъсал човекът за пари, търчи при ония с парите и им носи списъка с имената. Може и едно име да е. В списъка на Юда е имало само едно име. Но Юда може да бъде разбран - от алчност. Иска пари - доносничи и си получава 30-те сребърника. Пак гнусно - но може да бъде разбрано. На всичко отгоре Юда е знаел, че върши нещо лошо - и угризенията в края на краищата надвиват, и той се обесва.
Обаче има и други доносници - и тия са по-плазмо­дийните, лигавите, хлъзгавите и про­топлазмените. Те го правят в името на идеята. В името на идеята, че никой не може, не бива и не трябва да си позволява да мисли другояче, освен, както го иска диктатурата. Те избягват да мислят дали съставянето на списъци с неугодни и „опасни“ за властта хора е добро или лошо нещо. Дори ако им се мерне мисълта, че не ще да е съвсем добро нещо, бързат да я заглушат с утешението, че го правят в името на идеята. Идеята оправдава всичко, щото е добра, понеже идеята е демокрацията - а тези в списъка са против демокрацията, значи са лоши хора, значи трябва всички да ги знаят кои са и, който може, с нещо да им направи кал.
Тия доносници, идейните, дето съставят списъци, дори може да не вземат пари. За тях са­мият акт на до­носничеството, на съставянето на „списъка“ с онези, които си позволяват да оспорват идеите на властта, е вече върхът на сладострастието, психопатийната им кулминация.
И, естествено, както всички перверзници, върховният им оргазъм е да го направят публично.
Всички да видят списъка, който са направили. Това е тяхната висша изява, просването им в качеството на тоа­летна чиния под властта и нейната идеология. Без зна­чение дали тази власт е на нещастния ни политически слугинаж в София или господарите на слугинажа от Ва­шингтон.
И после все така сладострастно и оргазмено да пое­мат онова, което властта ще изсипе в тоалетната чиния. Това е тяхната реализация в живота, компенсацията за мижитуркавото им жи­вуркане, за провалите в личния им живот и в работата, за неуспешната кариера, която се опитват да компенсират чрез съставяне на списъци по сайтове в интернет и страници във фейсбук.
Именно доносниците бяха най-гнусното, мръсно и долнопробно явление на комунизма. Всичко друго може­ше да бъде разбрано. Не оправдано, естествено - но разбрано.
Обаче доносниците не може да бъдат оправдани.
А и няма смисъл да бъдат разбирани (освен, ако не са го направили по принуда, разбира се - за да спасят някого, най-малкото себе си; при комунизма е имало и такива).
И сред дейностите на доносниците на Държавна си­гурност една от основните беше да правят списъци.
По-младите, които нямат спомени от комунизма (ако ня­кой с леви политически разбирания се чувства засегнат от термина „комунизъм“, може да го замени с „развит со­циализъм“, „социа­листическо общество“, пък, ако ще, и с „диктатура на пролетариата“), вероятно не знаят най-по­зорната, срамната и аморалната страница от онова общество, която до ден-днешен трови атмосферата на българското публично пространство. Неслучайно има цяла комисия за доносни­ците, наричана „комисия за до­сиетата“ или как беше още там...
А най-черната от черните страници в „работата“ на доносниците,беше страницата на списъ­ците.
Списъците, съставяни от доносниците.
Списъци на онези, които не бяха съгласни с тога­вашната, комунистическата, власт. Нямаше значение в какво не бяха съгласни. Важното е, че не бяха съгласни - и влизаха в съответен спи­сък, който занапред им про­валяше живота.
Обаче с падането на комунизма си мислехме, че и с това отвратително явление - доносни­чеството, е приключено веднъж завинаги.
Но ето, че то се появи отново, и то там, където най-малко можеше да се очаква - в най-сво­бодната терито­рия на свободното слово. В интернет. Нищо, че си мислехме, въобразявахме, на­дявахме се и мечтаехме то отдавна да е изчезнало от живота ни заедно с края на комунизма.
Изчезнало, чушки...
Появиха се доносници (респективно, доноснички, оказва се, че имало и "дами"; тук няма как да не сложим кавички, разбираемо, нали...).
Доносници (доноснички), които се занимават с обичайната работа за един доносник (респ. доносничка) - съставят списъци.
Че дори някои от тях били, божкем, "журналист(к)и". Което е върхът на сладоледа. Черешката върху демократичната торта. Та нали журналистите (респ. журналистките) бяха "стражевите кучета (респ. кучки) на демокрацията"? И каква стана тя - "стражевите кучета" (респ. кучки) се оказаха обикновени помияри (респ. помиярки)!
Разбира се, сегашните доносници (респективно доноснички) с техните списъци няма как да бъдат определени като комунистически доносници (респ. доноснички). Манталитетът им на до­носнически пачаври е съ­щият, но понеже все пак сме в условията на демокрация, няма как да ги наречем „кому­нистически списъчни пачаври“. Явно сега, в демокра­тични условия, точният термин е „демократични спи­съчни пачаври“. (Ако някой не знае - „пачавра“ е употребен парцал, бърсалка, с която се бършат останки­те от трапезата). На мен лично ми е жал за демократичните доносни­ци (респ. доноснички)-пачаври, които правят списъци. Оче­видно е, че те са силно заразени със СПИН - синдром на придобита идей­на непогрешимост. До такава степен са заразени, та са забравили елементарния факт: с решението си да станат спи­съчни проститутки на властта в Брюксел или Вашинг­тон, независимо дали сами си вярват, че са идейни борци или боркини за демокрация, самите те влизат в един списък, от който вече излиза­не няма. Това е списъ­кът на омерзението, на духовната гнилоч, на най-тъмни­те страни на чо­вешката природа, в който списък те, в ка­чеството си на доносници или доноснички, веднага зае­мат челните места. Неслучайно Данте Алигиери поставя Юда в деветия кръг на ада.
Но понеже тази материя е явно прекалено висока за техния умствен и духовен капацитет, може да им се при­помни нещо, което може пък и да разберат, ако малко се напънат: който пра­ви списък, сам бива записан в списък. Очевидно е, че има списъци, които не се публикуват в интернет. Някогашните доносници (доноснички) от епохата на кому­низма вероятно също са си мислели, че дейността им по съставяне на списъци в угода на диктатурата ги прави недосегаеми.
Е, както се видя, не било така.
Най-опасни са онези списъци, в които доносникът (доносничката) сам се записва.

Любомир Чолаков