Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.05.2020 15:17 - Проблеми на посредничеството между източната и западната култура
Автор: pontus Категория: История   
Прочетен: 1953 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Проблеми на посредничеството между източната и западната култура

От Герхард Подскалски

Отпечатано в: Stimme der Orthodoxie, 3/1996, 53-55 (Превод от немски)

Претенциозното заглавие на статията ми вероятно не позволява да се разбере веднага за какво става дума. Като учен в областта на хуманитарните науки не съобщавам нито за сензационни разкопки нито за шумни открития на ръкописи, а желая читателят да участва в размишленията, които ме спохождаха докато пишех три книги за три различни православни национални литератури от средновековието и от новото време.

Днес повече от всякога е важно отново да бъде събрано заедно онова, което вътрешно съпринадлежи едно на друго, например хилядолетно разделените култури на европейския Запад и Изток. Често използваната метафора за „дишането с двата бели дроба“ (папа Йоан Павел II) подчертава важността на този предстоящ процес. Ала възможността за сполучливото сближение или единство зависи от това, дали двамата партньори притежават вътрешната свобода да поставят историко-критично под въпрос съответната си позиция и традиция (респективно да допускат критика) а от друга да се презентират така, че духовното им наследство да не се окаже нито отблъскващо, нито екзотично. След това въведение към моята просба искам да представя трите споменати в началото наръчника, за да изложа няколко трудности на посредничеството от перспективата на външен наблюдател. В края на статията ще дам примери, как привидно архетипни особености на Изтока в действителност се оказват близки на Запада, та дори произхождат от него макар и по обиколни пътища.

Трите книги се занимават с духовната история на няколко православни страни от европейския (юго-)изток от духовно-богословски (т.е. първичен) аспект. Заглавията им (в хронологията на издаването им) са следните: 1. Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus" /Християнство и богословска литература в Киевска Рус/ (988-1237 г.), Mьnchen 1982; 2. Griechische Theologie in der Zeit der Tьrkenherrschaft /Гръцко богословие по времето на  господството на турците (1453-1821 г.)/, Mьnchen 1988; 3. Bulgarische und serbische theologische Literatur des Mittelalters /Българска и сръбска богословска литература на средновековието/ (864-1396 bzw. 1459 г.). Целта на всеки един труд е да представи и да оцени цялата духовна литература (по жанрове) от една епоха. По отношение на литературната материя става дума за предсхоластически писания, които не могат да бъдат предствавени лесно на западния следсхоластичен читател като висококачествени и равностойни трудове по смисъла на западноевропейската литература от онази епоха /Под схоластика най-общо казано се разбира начин на разсъждаване и привеждане на доказателства, който се прилагал във всички области на знанието, разработен от латиноезичните учени на средновековието възоснова на древногръцката диалектика и аристотелева логика. Бел. прев. / При обработката на пръснатия, труден за цялостно проучване материал възникнаха нови прозрения за културологическото различие на отделните православни нации, та дори във вътрешната сфера на уж единната „Slavia orthodoxa“. Ала тъкмо това е обстоятелството, което направи сизифовия ми труд поносим и му придаде стойност.

Изпитах радост и удовлетворение, когато първият ми труд беше оценен от над 50 рецензенти, които дадоха без изключение положителна оценка, при положение, че всички те принадлежат към най-различни изповедания (католици, старокатолици, протестанти, православни от различни страни и юрисдикции, атеисти) и факултети (историци, филолози, богослови).

И така, къде са проблемите на посредничеството? Едно препятствие със сигурност е господстващото от десетилетия  насам паламитско респ. нео-паламитско богословие на византийско-славянските православни църкви. Неговата  научно-теоретична аксиома отрича естественото богопознание и изисква някаква сетивно-духовна опитност на Бога чрез т. нар. божествени енергии, т.е. съзерцаването на несътворената Таворска светлина и дори претендира за светостта като предпоставка за автентично богословие. /Светлина, която според Новия завет се излъчва от Исус Христос при неговото Преображение на планината Тавор – възвишение недалече от Назарет в Галилея, област в северната част на Израел. Срвн. Мат 17,1-2; Мк 9,1-3; Лк 9,28-29./ Нека да припомним, как византийският богослов, епископ на Солун и светец на източната църква Григорий Палама (1296-1359 г.)  характеризира тази светлина:

„Светлината, която озарила учениците по време на Преображението Христово и която сега озарява прочистения чрез молитва и добродетел ум, е светлината на бъдния свят. Всъщност Христовата светлина, разкрила се на Тавор,  украсява и озарява телата на светците от бъдния век. Не е ли очевидно, че е едно и също - Божията светлина, която видели апостолите на Тавор и видимата сега за чистите души, и същността на бъдните вечни блага?“

из „Триади в защита на свещенно-безмълстващите“ I,3,43.

Светлината, която видели христовите ученици да излъчва Христос е същата светлина, която – при предпоставки на правилен молитвен живот – можел да види всеки съвременник на Палама, та дори и хора от днешно време. Естеството на тази светлина не зависи нито от времето нито от мястото. Нейните лъчи не стигат само до ума, но и до телата. Още през земния си живот, човек е способен да преживее и телесно вечните блаженства на Небесния свят. Тази светлина не е метафора, тя е непосредственото преживяване на Бог.

Бог се характеризира с принципно недостъпна за човека същост. Тази същност е  от несътворено естество. Ала другата характеристиса на Бог, чрез която той допуска да бъде познат от човека, божествените енергии, също са от несътворено естество.  Оказва се, че несътвореността един път е недостъпна за човека, друг път е достъпна при това и телесно осезаема.  

Тази предразположеност изцяло отрича онова Западно богословие, което е рационално по-силно изградено. От посочената аксиома следва двойната несъвместима истина: срещу познанието на разума стои непосредственото и несводимо познание на вярата. Новооткривателите на това учение, което беше забравено или отхвърлено от времето на Палама насам до началото на 20-тия век бяха най-напред руснаци (Флоровский, Керн, Лоски, Мейендорф, Прохоров и др.), после гърци (Христу, Манцаридис, Романидис и др.), сърби (Йефтич, Радович и др.) и румънци (Staniloe). Това богословие, възникнало като развитие на атонския исихазъм е неспособно за диалог, освен за целта на еднопосочното мисиониране. /Гръцката дума „исихия“ означава пълно външно и вътрешно мълчание, като предпоставка за сетивно възприемане на нетварната Таворска светлина в синхрон с контролирано дишане и безмълвна молитва. Исихазмът се заражда в края на 12-ти век с кулминация в 14-ти век като духовна практика за непосредствено преживяване на божията благодат сред монасите на Атон, откъдето се разпространява и сред някои монастири в България/. Но при тези условия каква ли е възможността  за посредничество към западния християнин, който не иска току-така да остави на разположение традицията си? В този контекст не е маловажно да се посочи, че уж първичното източно богословие на Палама има почти едновременно, но със сигурност без взаимно познаване или влияние, свой паралел на Запад в лицето на немския бенедиктинец Йоханес от Кастел  (1370 – след 1426 г.) /Кастел (Каstl) е градче в източна Бавария на 50 км от Нюрнберг, където е съществувал бенедиктински монастир, бел. прев./); този мистичен мислител написва два трактата: »De lumine creato« и »De lumine increato« /“За сътворената светлина“ и „За нестътворената светлина“, бел. прев./ Тези трудове бяха непознати не само на запад, но и на православните богослови. За разлика от Палама, Йоханес от Кастел не е оценявал прозренията си за несътворената светлина като изключителен път на богословското познание, а само като комплементарна опция, което било обичайно и във Византия, но само до Паламитския спор. В прочутия богословски дебат на 11-ти век един срещу друг стояли Симеон Нови Богослов († 1022 г.) с неговия ученик Никита Ститат  и Стефан Никомидийски - представител на хуманистичната интелигенция (Йоан Мавроп, Михаил Псел, Йоан Итал, Евстрати Никейски и др.). Тогава някои участници в дебата били осъдени от църковен съд (синод) заради екстремистките си тези. Следователно същинският проблем на паламизма не се състои в неговото съществуване или в неговите сентенции, а в неговия узаконен от събора в Константинопол през 1551 г. монопол в богословието, което ще рече: окончателно изключване на хуманистичната алтернатива.

В тази накратко скицирана позиция на редица съвременни православни богослови със сигурност е налице сериозен херменевтичен проблем между Запада и Изтока. Други трудности на посредничеството се изразяват в черно-белите клишета от сорта на тези, че Източната църква е църквата на любовта, а Западната – на правото  (респ. противостоенето Петрова срещу Йоанова църква). Ала още Хомяков предупреждавал в 19-ти век да се не сравнява идеала на едната страна с реалността на другата, което трябвало да доведе до грешни изводи. Или пък Източната църква била уж църквата на образа (иконата ), а Западната църква напротив била църква на Словото (особено след Реформацията). Строго погледното, тези твърдения биха осуетили всякакво сравение и всеки диалог, биха отметнали Изтока и Запада като принципво несъизмерими величини. Такова съждение е половинчато. Източната традиция е много по-богата и отворена отколкото някои идеолози - като напр. славофилите и елинофилите - си въобразяват. И в Запада литургията има много висок статус (например при бенедиктинците), докато от друга страна Изтокът също познава рационалната спекулация (срвн. напр. руската софиология). Така и Западът познава молитвената медитация на съзерцаването, както насксоро един румънски православен йеромонах изненадан установил в един бенедиктински монастир; от своя страна и Изтокът познава от първите християнски столетия социалното служение в монастирите: да припомним монашеското болнично селище „Василия“ на Василий Велики, „психиатричния отдел“ за душевно болни в монастира на Теодосий Киновиарх /424-529 г., създател на първите общежителни монастири „киновии“ в Светите земи, католически и православен светец, бел. прев./, многоцелевия подслон за бедни, болни и поклонници в Киевската Печора. Дори разцеплението на Европа в индивидуалистичен Запад и общносто-осъзнат Изток не издържа на критика. Тъкмо великите автори от двете страни не трябва да бъдат възприемани по никакъв друг начин освен като конкретни личности, въпреки обвързванията им в братства или с духовни школи. Утешително е, че постоянно се явяват неочаквани свързващи звена между хемисферите. От всеки мой труд ще посоча по един пример: в киевската литература прави впечатление, че нейната полемична страна след Великата Схизма през 1054 г. се дължи на внесени от Византия монаси и митрополити, докато местните автори на Рус (около 50-тина) се посвещават по-скоро на помирителните измерения (срвн. легендата за Антоний Римлянин /1067 — 1147 г., основател на първия монастир в Новгород, светец на Руската православна църква, бел. прев./). Това става най-ясно в богослужението за пренасянето мощите на св. Николай Мирликийски от Мира до Бари през 1087 г. Докато гръцката църква заклеймява това спасяване от турското господство като кражба, неизвестният автор на „Служба“ (ок. 1091 г.) тълкува събитието така: Николай бил изпратен като христов пастир и до „другите овци“ на „латинския народ“, за да ги предвожда чрез чудесата си към Христа. Пътешествието от Мира до Бари извежда към небесния Ерусалим, а Николай е характеризиран като помощник на всички християни по този път. - Вторият пример е от областта на следвизантийското богословие: когато резидиращият във Венеция митрополит Гавраил Север (ок. 1540-1616 г.) /екзарх на източно-православните гърци населяващи Венеция и Далмация, застъпник на приемането на обща дата между католици и православни за Великден, бел. прев./ иска да докаже седмочислеността на тайнствата, той изпада в един впечатляващ химничен тон. Обяснението беше намерено едва в по-ново време: неговият трактат за тайнствата „Синтагматион“ (1600 г.) използва един труд върху мистиката на числата (включвайки еврейската Каббала) на прочутия Лаврентий от Бриндизи /1556-1619 г., католически светец, богослов, водач на контрареформацията в Германия и Австрия, армейски капелан и проповедник по време на австро-турската война, бел. прев./. Относно зависимостта на гръцки и руски богослови от западни автори има още примери от тази епоха: нека припомним, че Никодим Агиорит /Никодим Светогорец, 1749-1809 г., светогорски монах, автор на трудове по аскетика, екзегет и преводач на католически трудове, светец на Православната църква, бел. прев. / използва игнатианските духовни упражнения / Ejercicios Espirituales съставени от св. Игнатий Лойола са четириседмични духовни упражнения, задължителни за всеки йезуит. Виж също и екселентния анализ на Владимир Сабоурин в книгата си Свещенотрезвото, Велико Търново, 2009 г., бел. прев./, а Стефан Яворски /1658-1722 г., руски митрополит, учил католическо богословие в Полша и Литва, при Петър I президент на Светия Правителстващ Синод в Петерсбург, бел. прев./ дословно цитира Роберто Белармино в догматическите си писания . В областта на българо-сръбската литература от средновековието препращам към смайващите паралели между литературните теории на Констанин Костенечки (ок. 1380 г. – 1ва половина на 15 век) и на Ян Хус (ок. 1369-1415 г.). В техните езиково-реформиращи творби, които се занимават с отношението между правопис и правоверие, има учудващи съзвучия в методическия строеж, които трябва да бъдат изследвани по-подробно. Ако тук прекъснем нашите размишления, то нека за обобщение да изтъкнем само едно: насред всички истински и изкуствено създадени проблеми на посредничеството и разбирателството между Изтока и Запада остава надеждата, че винаги ще излизат наяве смайващи мостове, чиято значимост не трябва да се отхвърля с ключовата дума „псевдо-морфоза“ (Г. Флоровский, по О. Шпенглер) т.е. смъртоносно нагаждане (на Изтока към Запада, особено в епохата на туркокрацията – след 1453 г.).  




Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pontus
Категория: Други
Прочетен: 9719
Постинги: 4
Коментари: 4
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031