"Новият ред" (изразът е на Хитлер) настъпва неудържимо в целия свят.
Вече навлиза и в България. Затова е добре да видим как в други страни се съпротивляват срещу него.
В статията става дума за руския опит в това отношение...

КАК ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАМЕ НА "НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД"?
Андрей Карпов

Русия ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за защита на децата от сексуална експлоатация и сексуални злоупотреби. Сега, в съответствие с тази Конвенция, на нашите деца ще разказват както представлява сексуалното насилие и в какви видове се проявява. С две думи: ще се внедрява полово възпитание (или сексуална просвета - както повече ви харесва). Също може да се очаква, че ще бъдат въведени основните елементи на ювеналната юстиция.

Няма значение какво ще е названието на закона, който ще оформи това - просто събирането на лична информация за семействата ще бъде въведено и то, вероятно, в най-кратки срокове. А после повечето родители ще бъдат принудени да се съобразяват с правила, осигуряващи "интересите на детето" - но тези правила ще осигуряват "интересите на децата" по такъв начин, по който това се харесва на властта. И няма никаква гаранция, че в един момент някъде "отгоре" не ще решат да допълнят тези права още и със "сексуални права" или още някоя педофилска мръсотия.

Ние навлизаме в един свят на неохуманизъм и неототалитаризъм. Той малко по малко започва да ни смазва с цялата си мощ - и ние не можем да попречим на постепенната му агресия, понеже в момента не разполагаме с организирани социални сили.

По въпроса има два възможни подхода.

Първият, който е доста разпространен: агресията на "новия свят" трябва да бъде отблъсната, затова трябва да бъде отблъсната на всяка цена.

Значи, ей сега ще съберем сили за отпор, а отнякъде (не се зцнае точно откъде!) ще се появи вожд, който ще застане начело на националната съпротива, народът ще тръгне подире му и ще отхвърли всички културни и икономически съблазни, с които засега все още трябва да се примиряваме. Днес се примиряваме - но утре от раз ще отхвърлим това чуждо културно робство...

Вторият подход: реалностите са такива, че всичките базови елементи на "новия свят" ще бъдат построени и у нас. Това просто е факт.

Но то не означава, че трябва да се радваме на "новия свят". Не може да му се радваме, ако искаме да останем нормални хора, още повече пък ако искаме да запазим своето православно, истинско Християнство.

Но трябва да разработим тактика за съпротива срещу този "нов свят", която да съответства на новите условия.

Ако сравним тези два подхода по ефективност, ще видим, че вторият е за предпочитане.

Причината: първият ни позволява да НЕ влагаме всички усилия в тази борба. Щото, нали така или иначе, рано или късно, ще победим? Сиреч: аз днес не се раздавам изцяло в името на свободата "новия свят", но това само малко ще отложи победата - обаче тя, така или иначе, ще бъде извоювана.

Тази вяра, че все ще се намери някой друг, който да поеме отговорността и най-трудната работа върху себе си, и ще избави останалите от тези усилия, ни позволява да гледаме малко отстрани и да критикарстваме спрямо другите участници в съпротивата. Така се отстраняваме един от друг, подценяваме възможностите, които дават общите ни действия - защото все чакаме по-правилния, по-точния, идеалния вариант за действие;а този вариант ще го осигури бъдещият ни вожд. Евентуалният бъдещ вожд. Има една поговорка: "По-доброто е враг на доброто". Ето, че и ние, докато чакаме по-доброто, пропускаме възможностите, с които разполагаме в момента.

Освен това, понеже все смятаме, че най-лошото не може да се случи, се оказваме съвсем неподготвени за променената обстановка. Не знаем какво да правими  как да се държим.

Проблемът е, че сме свикнали въпросите да се решават в публичното пространство - но нашите проблеми няма да се решават така. "Новият свят" ще дойде тихомълком, без публични дискусии. Той просто ще е логично продължение на днешния ни ден, затова е много трудно да се забележи къде свършва привичното "днес" и къде започва страшното "утре". Чак постфактум ще разберем, че вече сме "там" - но това ще е доста време, след като вече се е случило.

Ако обаче се ръководим от втория подход - да разработим тактика за съпротива, тогава нашето възприятие за ситуацията ще е по-зряло. Трябва да разберем, че вече няма на кого да се надяваме. Светът няма да стане по-добър ей така, от само себе си. Процесите за трансформиране на нашата реалност вече са включени и само ще засилват своя ход. И ако не се отнесем сериозно към това и пестим енергията, която се иска, за да противопоставяме на "новия свят", той ще ни прегази много лесно и много бързо.

А това ще засегне най-вече и най-много нашите деца.

Трябва да разберем, че заплахите от "новия свят" са най-важното нещо, с което се сблъскваме днес - и от това, дали ще успеем да се справим с тези заплахи, зависи нашето собствено, лично "утре".

Само този подход може да ни даде надежда. Той е способен да мобилизира всеки от нас за лична съпротива. И именно тази лична съпротива е вече онова базово ниво, от което може да бъде взета енергия и за общи действия. Засега все още ние не полагаме всички усилия, на които сме способни - именно затова настъпващият нов тоталитаризъм не забелязва нашата съпротива. Той с лекота я заобикаля и ни залъгва, понеже ние му позволяваме да ни залъже. Все така чакаме победата, все се надяваме облаците да се разсеят на хоризонта - и бързо се отпускаме, когато стрелката на барометъра ужким започва да се придвижва към "ясно".

Но всеки път нашата победа се оказва илюзия.

Защото можем да победим само, ако знаем, че нещата ще се подобрят с усилие; когато се настроим да се съпротивляваме докрай. До собствения ни край - каквото и да се случи. Нищо, че до нас ще останали малцина. Без да мислим за комфорта си, за парите, за всички онези лъскави играчки, с които ще ни позволят да се залъгваме в новата реалност.

Можем да успеем само, ако решим да се съпротивляваме на живот и смърт - но да не предадем нито своите души, нито душите на нашите деца.

Само, когато разберем, че има неща, по-важни от живота, може да запазим този си живот заради нашите деца, заради народа си (а, ако е рекъл Господ - и лично за себе си). Но ако се напъваме да останем в привичното ежедневие, така или иначе ще го загубим - защото попадаме в новото тоталитарно робство, което е най-страшното от всички досегашни.

Ето защо трябва да забравим, че можело да бъде "по-добре". Трябва да изхождаме от факта, че културното пространство е окупирано от нашите врагове.

Как да организираме съпротивата си в условията на тотална окупация? Тук може да се набележат следните насоки на действие.

ОТНОШЕНИЯТА С ДЕЦАТА

Същината на ювеналната идеология се състои във вбиването на клинове между родители и деца. Но такъв клин може да бъде вбит само, ако вече има някаква пукнатина. Семейството става уязвимо единствено, ако се загуби контактът между родители и деца. Когато детето по някаква причина престане да вижда в родителите си главни съветници по всички въпроси на своето битие, то лесно изпада под влияние на странични лица - защото все така има нужда от авторитетни възрастни. Нещо повече: то може така да се държи, че да уязви по-болезнено родителите си, които не са оправдали неговото доверие.

Затова е много важно да се запази любовта и уважението на собствените деца. В "новия свят", където душата на детето отвсякъде е подложена на опасност, само от умението на родителите да водят детето си в живота зависи какви нравствени ценности ще възприеме то.

Именно това е най-важната от всички задачи.

И просто родителите няма кому другиму да прехвърлят тази задача. Защото днес в обществото практически липсва нравствена среда, в каквато преди време детето можеше да бъде пуснато без никакви опасения.

Ако нашите деца ни обичат и се стремят към нас, чиновниците от ювеналната юстиция много по-трудно ще успеят да ги оплетат в мрежите си. Това обаче не означава да се отстъпва на капризите на детето.

Възпитанието е преди всичко култура на ограниченията.

Но децата не бива да се страхуват от нас. Не трябва да живеем в свой отделен свят, а тях да ги оставим в друг, техен свят. Колкото повече време им отделяме - толкова по-здрава ще е духовната връзка между нас и тях. Интересите на децата трябва да станат значителна част от интересите на родителите. Ако искаме да се спасим от новата реалност, промените в графика ни са неизбежни: за децата трябва да се отделя доста повече време.

Иначе просто в новата реалност не ще ги опазим.

При наличието на доверие от страна на детето, то може да бъде подготвяно за живота в условията на "новия свят" още от 4-5-годишна възраст. Удобно помагало за това са приказките, които и без това му четем.

"Червената шапчица" ще ни помогне да обясним, че детето не бива да разказва подробности от живота на семейството на случайно срещнат възрастен.

"Вълкът и седемте козлета" е ярка илюстрация на забраната да се отваря вратата на жилището.

Сцената от "Трите прасенца", където вълкът облича овча кожа, подсказва, че злото може да ни измами, маскирано като добро - затова не бива да се слушат съветите на чужди хора.

"Гъски-лебеди" напомня, че не бива да се пренебрегват родителските напътствия, иначе детето може да се окаже далеч от родния си дом.

На по-големите деца трябва да се обясни как е устроен механизмът на ювеналната юстиция и каква е неговата цел. Те трябва да бъдат научени да попълват анкетни листове и да отговарят на въпроси на психолози по такъв начин, че това да не привлича излишно внимание към семейството. Трябва да знаят, че същите правила трябва да се спазват, например, при уроци по чужд език върху темата "семейство".

Към "телефона на доверието" трябва да се отнасят както към опасна и силно отровна змия.

Да съобщават веднага на родителите за всички нови неща в училище. Добре е децата да свикнат да разказват на родителите как са прекарали деня, за всичките си срещи и разговори с други възрастни.

ВЗАИМНА ПОМОЩ

Ако не помагаме на другите, ще видим как "новият свят" ги смазва. Ценността на нашето съпричастие и взаимопомощ стремително нараства, защото взаимната помощ в "новия свят" става все по-рядко явление. Трябва да променим базовия си поведенчески стереотип.

Днес основното правило за взаимопомощ е: "Помогни на другия дотолкова, доколкото той може да ти помогне на тебе". Ние пресмятаме доколко този човек може да ни бъде полезен. Колкото повече е неговата потенциална "полезност" за нас - толкова повече ние сме готови да му помогнем.

Но подобна лична житейска стратегия е продукт именно на "новия свят" с неговите ценности за отчуждаване между хората и насаждане на тотален егоизъм. Тя му е изгодна, защото намалява взаимната подкрепа в обществото. Резултатът е, че хората си помагат по-малко, отколкото са възможностите им. И с течение на времето тази взаимопомощ става все по-слаба. Налице е разпад на социалността.

А на другия човек трябва да се помага, без да се интересуваме от неговия статус и възможности. Трябва да възстановим културата на взаимопомощ. Мнозина просто са се отучили да помагат. Те не знаят как да направят това: с какво да помогнат, как да предложат помощ - страхуват се, че предложението за помощ ще предизвика негативна реакция. Инициаторите на безкористни действия за крайно малко. Сега такива могат да бъдат хора с много силен дух. Но когато се появи един, който е готов да помогне, бързо виждаме, че такива инициатори стават все повече и повече.

Когато превърнем другия човек в обект на наша загриженост, ние го въвличаме в една зона на нормално човешко общуване, свободна от неохуманистични и неототалитарни технологии - като по този начин спомагаме за възстановяването на класическата социалност. Колкото повече такива свободни зони има, толкова по-трудно ще е на "новия свят" да ни въвлече в тинята си - а самите ние постепенно, но сигурно ще отдалечаваме неговите граници от нашата ежедневна реалност.

Това е особено важно, когато става дума за деца.

Колкото по-плътно организираме живота на децата, като се основаваме на нравствените, класическите ценности, колкото повече деца успеем да обхванем в такива инициативи - толкова повече потенциални жертви ще спасим от ноктите на "новия свят". Децата интуитивно чувстват какво представлява "доброто" и се стремят към него. Просто са малки и все още им липса необходимата сила на волята, за да могат самостоятелно да се придържат само към доброто. Затова и постоянно сверяват поведението си с нас, възрастните.

Ето защо, ако можем да им предложим алтернативно прекарване на свободното време (и не само на свободното) - но не формално, заради отбиване на номера, а да бъде интересно и за тях, и за нас; ако успеем да ги привлечем със собствен пример, тогава те ще дойдат при нас и ще се измъкнат от хватката на "новия свят".

Това става още по-актуално предвид възможността за въвеждане на забрана да се оставят деца до 12-годишна възраст без надзор. Ако няма взаимна подкрепа, много родители просто не ще могат да я спазят. А една колективна организация по въпроса е добър изход от проблема.

Трябва да се създават различни родителски и семейни клубове, семейни организации и т. н. Също да се развива културна дейност в рамките на класическите традиции и християнските нравствени ценности.

ОТНОШЕНИЯТА С УЧИЛИЩЕТО

Днес не може да се има доверие на училището.

Някои учители като личности сами по себе си може и да са забележителни - но държавното училище е част от системата и затова е принудено да се подчинява на правилата. Ако системата нареди да се събира информация за семействата, училището ще бъде принудено да събира такава информация. Просто ще я изискват от учителите, а ако те откажат - ще ги уволняват. Ако изведнъж на училището наредят да въведе в програмата си обучение по разврат, тоест т. нар. "сексуална просвета", то няма къде да отиде - ще я въведе.

Затова родителите трябва винаги да бъдат в течение какво се случва в училището. Непременно да се интересуват от съдържанието на учебниците, темите в "час на класния", допълнителните занятия, сценариите на училищните празници. В училището може да се появят разпространители на книги, детски стоки, сектанти и т. н. Трябва да се знае какво оставят те в училището с цел да се използва то от децата. Ако се появи нещо съмнително, трябва да се настоява да бъде премахнато.

В случай, че жалбата е колективна, тя има доста големи шансове за успех. Индивидуалните действия са с по-слаб ефект, но от посещения на съмнителни занятия може да се откаже и в индивидуален порядък. Обикновено нравствената мръсотия се поднася не в задължителната, а във факултативната част от учебната програма - затова администрацията на училището не оказва особена съпротива при отказ от нея.

Подходящо е да се участва в родителските комитети на класа и училището. Това дава възможности за влияние върху процесите и увеличава информацията за възможните заплахи.

Трябва да се има и вариант за отстъпление - частно училище, в което да бъде преместен ученикът. Но това е само в краен случай. Защото, след като чиновниците на "новият свят" превземат напълно държавните училища, те ще се доберат и до частните (включително и православните). Лесно е да се организира това чрез въвеждане на съответни благовидни правила. Ето защо е добре по-възможност съпротивата да бъде организирана на ниво обикновено училище, това ще представлява пречка за активистите и функционерите на "новия свят".

ХРИСТИЯНСТВОТО

Колкото по-твърда е нашата православна вяра, толкова по-малко се поддаваме на влиянието на "новия свят".

Всичко, за което стана дума дотук: връзките родители - деца, сътрудничеството с други родители, участието в образователния процес, ще ни се удава много по-лесно, ако действаме по християнски - без да отстъпваме от истината и с обич към хората.

Църквата ни дава сигурна идейна опора. Тя ни подхранва с духовна сила и в нея можем да намерим съмишленици. В края на краищата именно Църквата, прогласявайки на земята Божията сила, е основният противник на "новия свят", който е основан върху антихристиянски ценности.

Но не можем да се скрием от света зад църковната ограда. Дори самите ние да не се интересуваме от света - светът се интересува от нас. Законите са задължителни за всички. Пълномощията на властовите институции се простират и върху членовете на Църквата. А и собственият ни живот в значителна степен протича в света. Това означава, че именно там, зад църковната ограда, трябва да организираме основната съпротива срещу настъпващата нова реалност. Получавайки от майката-Церква духовен пламък, трябва да претопим в него нашето деградиращо общество, да придобием качествено нова социалност, която пречи на греха и подпомага добродетелта. След личното ни духовно оцеляване неизбежно ще дойде и социалното ни действие. Когато се научим да се борим срещу "новия свят" на лично ниво, ще успеем да преминем в контраатака срещу него и на социално ниво. Как да стане това, е тема на отделен разговор.

И в края на тази статия отново искам да кажа: няма защо да пресмятаме и изчисляваме дали нещата ще станат както трябва, ще победим или не.

Може и да не успеем. Може би наистина живеем в т. нар. "последни времена". Но, така или иначе, не бива да отстъпваме пред новия враждебен свят.

Или духовна съпротива - или духовна смърт.

Среден път няма.

Време е да понесем кръста си. Колкото и да е тежък той, каквато и да е съдбата ни в близко бъдеще, ние можем да се спасим само, ако тръгнем по този път.

Да останем в досегашното си аморфно спокойствие означава да се обречем на духовна смърт.

Превод: Любомир Чолаков

Този превод е обект на авторско право. Разрешава се препубликуването и споделянето му само с изписване името на преводача.