Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2014 21:42 - КАК НАПУСКАХМЕ СЛАВЯНСК - информация от центъра на събитията
Автор: lyubomircholakov Категория: Политика   
Прочетен: 4173 Коментари: 2 Гласове:
20


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


Юрий Юрченко е поет, успешен драматург, който дълги години живее във Франция.
Сега пристигна в Донбас и се включи в Опълчението. Участвал е в отбраната на Славянск срещу наемниците на киевската хунта.

.image

Юрий Юрченко
НИЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ!

(„Новороссия“, №6, 18 юли 2014)

Напускахме Славянск през нощта. Настроението на всички - и опълченци, и командири, беше толкова пършиво, че повече нямаше накъде. Така бяхме свикнали с мисълта, че Славянск е вторият Сталинград, толкова бяхме готови да се бием за всяка сграда и всеки камък, че самата мисъл да напуснем града така - нощем, без бой, без шум, да изоставим жителите, които вярват в нас, със станалата ми вече като родна баба, 84-годишната Л. Н., която утре не ще чуе условното ми почукване на вратата (обещах да й занеса вода), с красивите Настя и Лера, с които се уговорихме да се срещнем на кафе в центъра на града „... в деня на Петър и Павел, 12 юли, за да празнуваме Победата...“ - самата мисъл за напускане беше недопустима и светотатствена. Бяхме превърнали града в крепост - целият опасан с няколко слоя барикади от бетонни блокове, чували с пясък и автомобилни гуми.

.image


Тъкмо тази сутрин, на един от крайните блок-постове гледах как опълченците старателно укрепяват позициите си, „зариваха“ се в земята, трупаха заграждения - и хората, останали в града, също виждаха всичко това. И тази увереност на опълченците, че няма да предадат града, готовността им да останат, за да победят или умрат, се предаваше и на жителите, придаваше им сили и вяра, че всичките им лишения, страданията, цялото им сегашно сюрреалистично съществуване - живот под постоянен обстрел, гибелта на съседи, роднини и деца, нощите в тъмните и тесни мазета, превърнали се изведнъж в „бомбоубежища“, дните на опашка за хуманитарна помощ, за вода, информационният глад, не са били напразни. Това мълчаливо обединение между мирните жители и защитниците на града, когато всички прекрасно съзнаваха, че за онези - „освободителите“ от хунтата, тук, в Славянск, няма „мирни жители“, а всички са „терористи и техни помощници“, и пълната липса на паника, а напротив - всеки знаеше мястото си, и майката по 24 часа в денонощието не излизаше от опълченската столова, готвейки храната често на свещи, без светлина и електричество, и тревожно се вслушваше в канонадата, за да разбере къде ще паднат снарядите на „укрите“, нима пак ще се стоварят върху многострадалната Семьоновка, където е синът й - опълченец - всички вярваха, че това не е напразно.
Бяхме уверени, че ще издържим, ще устоим...

image.


А сега колоната - „камази“, товарни мерцедеси и „газели“, и всякаква друга техника, настръхнала с картечни и автоматни дума, започна да излиза от града с угасени фарове. Боях се да вдигна очи към тъмните прозорци и се утешавах с мисълта, че градът спи. Но разбирах, че дрънченето на желязо и тревожното боботене на двигателите (а от това, че този шум беше приглушен в рамките на възможното атмосферата на тревога и наближаваща беда още повече обгръщаше нощния град!) са разбудили всички в близките къщи и хората гледат, без да вярват на очите си, из-зад щори и перденца как опълченците скришом напускат града.
Аз мислех за неотдавнашната си статия с непростимото, както ми се струваше сега, многообещаващо заглавие „Славянск се приготвя за плътна обсада“. И съвсем вече, особено в онази нощ, нелепият й финал: „Да, Славянск се намира в оперативно обкръжение. Стратегическите канали за доставка на оръжие и продоволствие са изгубени. Да, проблемите са много. Но Славянск е готов за отбрана“.

image.


Е, - питах се със злоба и омраза към самия себе си, - къде си сега, с твоята обещана „отбрана“? Как ще живееш, как ще гледаш тези хора - после, в очите? И въобще за тях ще има ли „после“?
Мислех си утрешния Славянск, който се събужда с празните казарми и празните барикади, и нищо не разбирах. По-точно, не исках да разбирам.
Разбирах, че „Първият“ е прав. С главата си разбирах. Но сърцето... Сърцето не можеше да побере цялата стратегическа мъдрост на този план. Лицата на жените, децата и старците от Славянск, техните очи, пълни с недоумение и мълчалив упрек, ми пречеха да видя цялата безпогрешност на този замисъл, скриваха виртуозността на маньовъра.
Всички знаеха, че армията на Стрелков е готова да умре в битката за Славянск. При съотношението на силите в онзи момент тези 1500 спартанци бяха обречени на героична смърт. И такъв изход устройваше, ако не всички, то мнозина - и не само в Киев.
Но такъв финал не устройваше командващия тази армия, който нямаше право да погуби тук, в това малко руско градче (вече отбелязано на картите на киевските военачалници като голямо празно място) опълченците, които му бяха поверили живота си - и така, практически, да сложи точка на битката за Новорусия.

image.


И внезапно, за пръв път живота си, разбрах, усетих какво са можели да чувстват хората, войниците, които са напускали, в съответствие с решението на Кутузов, Москва през 1812 г. С каква тежест на сърце са излизали от града, как са се заставяли да се подчинят на заповедта и да повярват в своя Главнокомандващ. Може би, сравнението ми не е много тактично, не и съвсем справедливо от историческа гледна точка - но за мен, в онази нощ - пък и досега, Славянск беше и е не по-малко значим от Москва. Кой знае, ако това малко градче не се казваше така - „Славянск“, може би и аз нямаше са съм тук. Твърде много неща - и исторически, и етимологически, се срещат и преплитат в това название.

«Славянск“ - как много в этом звуке
Для сердца русского сплелось!“.

За моето сърце - със сигурност...

... Ние излязохме от обкръжението практически без загуби. „Практически“ - това е стара, немного хитра уловка, която означава „почти“. Тоест, загуби имаше. Спасението на „армията на Стрелков“ почти без загуби беше заплатено с живота на два екипажа от бронегрупата на славянския гарнизон. Те спокойно можеха да следват колоната, без да си създават „проблеми“ - но в този случай блок-постът на хунтата, който контролираше този участък от пътя, щеше непременно да забележи разтеглената колона (в която, освен самите опълченци, имаше и много членове на семействата им) и да открие огън по нея. Бойците взеха решението самостоятелно - и атакуваха блок-поста. Завърза се бой, вниманието на противника се съсредоточи върху бронегрупата; шумът и грохотът на тази схватка заглушиха шума от движещата се колона, неизбежен при такова количество транспорт и военна техника.

image.


Резултатът беше, че основната колона излезе без загуби.
Повечето опълченци от бронегрупата, която предизвика удара върху себе си, загинаха. Заедно с бойците героично загина и единствената девойка сред тях, Ксения Чернова, оператор-мерач на БМД-2.

... Сега всеки ден от Славянск в Донецк пристигат бежанци. И досега оттам, всеки ден, излизат с боеве наши другари, опълченци. Те разказват какво става в изоставения от нас град, за зверствата на „освободителите“...
И това също са наши загуби, с които заплатихме (и продължаваме да плащаме) извеждането на армията от обкръжението.
Аз разпитвам всички, които идват оттам, за жените от нашата войнишка столова в Славянск. Вече седмица измина, откакто разбрах, че са ги разстреляли. Тази информация, за разстрела им, с подробности, ми я потвърждават всеки ден хората, които пристигат.
Но аз не вярвам.
Не искам да вярвам.
Виждам лицата на тези момичета, млади и не толкова.
Виждам очите и чувам гласа на изморената немлада жена, една от тях (кафето, където се помещаваше столовата, се наричаше „Илюзия“), когато тя на въпроса ми: „Изморихте ли се?“, отговори: „Не. Всичко е нормално“, след което ме погледна и добави: „На вас ви е по-трудно“.
И виждам момичето, което сипваше храната, с нея някак още отначало се сприятелихме. Последната вечер в Славянск (нямаше ток, горяха свещи, столовата вече затваряше) тя попита:
- Какво ще стане?
А аз не можех, нямах право да ѝ кажа, че тази нощ си отиваме. Мислех, че ще им кажат (в нужния момент) онези, на които бяха подчинени. Затова само мълчах и я гледах.
И тя внезапно се притисна към мен и ме прегърна. Беше разбрала...
Постояхме така и, без да кажа нищо повече, си отидох.
Защо те, тези момичета от „Илюзия“, решиха да останат? Дом, семейство? Не зная.
Само ги виждам, отново и отново, и все разпитвам хората, които пристигат оттам, и все се надявам, че тази информация поне веднъж няма да се потвърди...

В нощта на отстъплението, и целия следващ ден през сълзи си повтарях стиховете на Константин Симонов, написани през 1941-ва:

"Как да обясним, че отстъпваме без бой?
Но почувства мъката ни и, без да е заплакала,
бабичката рече: „Мили мои,
вървете - а пък ние ще ви чакаме!“ "

Ние ще се върнем.


Превод: Л. Чолаков
Този превод е обект на авторско право.
Препубликуването му, изцяло или отчасти, е разрешено
САМО С ПОСОЧВАНЕ НА ПРЕВОДАЧА И ЛИНК КЪМ ПРЕВОДА.





Гласувай:
20
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. bojinkata - Силно!
25.07.2014 16:57
Силно!
цитирай
2. juliannikolov - За съжаление този голям Човек е пленен от нацистите...
21.08.2014 12:14
http://svpressa.ru/politic/article/95901/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyubomircholakov
Категория: Политика
Прочетен: 3155927
Постинги: 581
Коментари: 2011
Гласове: 3302
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30