2+2=? :: НОВИЯТ ФИЛМ НА НИКИТА МИХАЛКОВ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.11.2014 13:12 - НОВИЯТ ФИЛМ НА НИКИТА МИХАЛКОВ - ШЕДЬОВЪР, МАЙ...

Автор: lyubomircholakov Категория: Политика

Прочетен: 8303 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 09.11.2014 21:56

Един опит за философско осмисляне на руската история

Плакатът на филма "Слънчев удар"

На 4 ноември, в Деня на народното единство, телевизионният канал „Россия“ показа най-новия филм на Никита Михалков - „Слънчев удар“. След филма „Цитадела“ често се чуваха твърдения, че Михалков е излязъл от релси, че е престанал да чувства „вятъра на промяната“.
Този път, обаче, режисьорът се оказа на висота и ни показва филм, който с изключителна задълбоченост осмисля сложни катаклизми отпреди 100 години.
Веднага си признавам, че на мен филмът ми хареса. Независимо, че телевизионната версия очевидно е правена в „кратки срокове“ и едносерийният филм, излъчен на 4 ноември, явно страдаше както от фрагментарност, така и от разтегленост на някои епизоди. Но аз не съм кинокритик, затова няма да анализирам професионално филма, да обръщам внимание на най-различни аналогии и алюзии като детска количка, летяща надолу по стръмна стълба и т. н.
Искам да поразсъждавам за историософията, за осмислянето от страна на Никита Михалков на революцията, на нейните извори и причини, на психологическото състояние на дореволюционното общество, и за начина, по който режисьорът разбира настъпващата нова съветска епоха.
Според мен, именно това е главното във филма.

Работен момент от филма

В „Слънчев удар“ режисьорът прави много тънки наблюдения върху онази епоха, отбелязва множество точни особености и характеристики на хората в дореволюционна Русия. Независимо дали Михалков е искал това или не, но зрителят неволно стига до извода: „Революцията e била неизбежна!“.
Та, само алчният свещеник, който за обикновено освещаване на нателно кръстче иска да „обрули“ с астрономическа сума случайно отбилия се офицер - какъв образ!
Непрестанно имах чувството, че в този филм художникът Михалков е победил политическия теоретик Михалков, който е известен симпатизант на бялата идея. Впечатлението е, че филмът „Слънчев удар“ се е получил като противоречащ на първоначалната творческа концепция, която е отразена в самото му заглавие. Затова и е станал много добър филм.
«Слънчев удар“ е заглавието на разказ на известния руски писател Иван Бунин, написан от него в емиграция през 1925 г. Разказът не е голям, сюжетът му е простичък. Става дума за това как на параходче, плаващо по Волга, някакъв поручик среща млада омъжена жена и я съблазнява. Героинята обяснява тази страст с нещо, подобно на слънчев удар и казва, че това никога не се е случвало с нея преди и няма повече да се случи. Обзетите от страст герои слизат на пристана в безименно градче на Волга, наемат стая в хотела - а на другата сутрин се разотиват с различни параходи. Офицерът тръгва по-късно и прекарва времето, което му остава, в безцелни разходки из градчето - влиза и в православна църква, но, естествено, не, за да се покае за извършения грях, а поради сантименталното си настроение и от безделие. Героят на Бунин въобще не осъзнава стореното като грях.

.

Кадър от филма
Михалков се опитва да приложи идеята за „слънчевия удар“ към ситуацията в Русия по време на революцията и Гражданската война.
Сюжетът на филма „Слънчев удар“ е построен върху 2 времеви пласта.
Първият - това е 1920 година, в Крим. Белогвардейските офицери са повярвали на обещанието на командващия Червената армия, Михаил Фрунзе, че, ако се предадат, няма да им бъде сторено нищо лошо, а само ще бъдат изпратени в Централна Русия. Сега те са събрани на едно място, където ги охраняват червеноармейци, ръководени от трима комисари: екзалтираната еврейка Роза Землячка (истинско име - Роза Залкинд), унгарският евреин Бела Кун и руснакът Георгий Сергеевич (в реалното историческо събитие това е Георгий Леонидович Пятаков), които са изпратени от Троцки, за да прочистят Крим от „белогвардейската зараза“.
(Роза Землячка /Залкинд/ и Бела Кун са реални исторически персонажи - бел. прев.).

.

Кадър от филма
И ето, че сред тези офицери се оказва същият поручик (сега вече капитан), който, както и всичките му събратя по нещастие, мъчително се опитва да разбере: „Как всичко това можа да се случи с нас? С Русия?“. При това, в съзнанието на капитана въпросът най-често звучи така: „Как живяхме?“. И той започва да си припомня своята отдавнашна любовна страст, която е изживял на параходчето по Волга.
Вторият пласт във филма на Михалков е свързан именно с любовната интрига, която се е случила през 1907 г. И тук вече има много неща, макар и не всички, които са от Бунин. Впрочем, в разказа на Бунин няма точна датировка на събитието, но на Михалков датата му е необходима, защото във филма му се появява още един важен персонаж - юноша с характерното за Русия име Георгий.
Показателно е вече дори само това, че офицерът, който явно е воювал в продължение на 6 години - в Първата световна и в Гражданската война, сега, изгубил окончателно войната, намирайки се в плен и размишлявайки за собствената си съдба, за съдбата на народа и Отечеството, си припомня не военните походи, не детството, не роднините - а своя любовен флирт.
И вече само този факт характеризира състоянието на умовете на най-добрите представители на тогавашното руско общество (а капитанът, без съмнение, е един от тях).
Между другото, Михалков задълбочава нравственото измерение на тази страст. При него, за разлика от разказа на Бунин, поручикът е сгоден, а непознатата дама е майка на две деца (при Бунин - на едно). Самият Никита Михалков, явно, за да покаже на чия страна са собствените му симпатии, се е снимал във филма върху фотография, представяща съпруга на непознатата. Тези, на пръв поглед, дреболии подчертават обстоятелството, че страстта от „слънчевия удар“ има определено греховен характер.
Във филма се въвежда нов персонаж, който липса при Бунин. Това е юношата, когото поручикът среща на пристана. Той романтично наблюдава движението на параходите, за да може през зимата тези спомени да стоплят душата му. Този чист и искрен млад човек, който изпитва възторг от красотата на Божия свят, и, както после се изяснява, клисар в църквата, става събеседник на поручика, който безцелно скита из града.
Именно тяхната среща - на поручика, увлечен, упоен от страстта си, и на юношата, който размишлява върху сериозните въпроса на човешкия живот, представлява основната идейна канава на филма. Момчето, което се отнася с доверие към офицера, го моли да му разясни как се отнася към думите на гимназиалния учител, добър човек, който ги учи по Дарвин, че човек е произлязъл от маймуната.
Но, увлечен от собствените си любовни преживявания, поручикът пренебрегва и отговаря небрежно на въпросите на момчето; нещо повече, фактически потвърждава правотата на дарвиновата теория, с което, явно, нанася последен удар по съмненията на юношата.
Момчето, съзнателно наречено от режисьора с името на Св. Георгий Победоносец, се измъчва от въпросите: „Ако човекът е произлязъл от маймуна, това означава, че и нашият свещеник е произлязъл от маймуна, и дори (о, ужас!) царят е произлязъл от маймуна?“.
А оттук вече е съвсем близо до отричането на Бога.
Но офицерът не намира за необходимо да стори нищо по-умно от това, да се шегува с тези вълнения на момчето, да пренебрегва размислите му; нали е увлечен от съвсем друго, нещо коренно различно за него е „въпрос на живот и смърт“ - страстта му към непознатата жена, отплавала с парахода.
Заминавайки от градчето, офицерът забравя часовника си при юношата, който тича след файтона до пристана, за да го върне, понеже се страхува, че ще го обвинят в кражба. Но не успява да настигне файтона. Офицерът отплава. Часовникът остава у момчето.

.

Кадър от филма
И ето, че през 1920 г. тези двама души се срещат в Крим. Офицерът от Бялата армия, вече капитан, който се е предал в плен - и същият юноша Георгий, комисар от Червената армия, който заедно с Бела Кун и Роза Землячка е пристигнал в Крим, за да го очисти от белите.
Наистина, във филма не е спазена съвсем историческата достоверност, защото в наказателната тройка заедно с Роза Землячка и Бела Кун е бил Георгий Леонидович Пятаков - чиято биография далеч не прилича на биографията на михалковския комисар Георгий Сергеевич.
Пятаков е роден не на Волга, а в Киевска губерния, в заможното семейство на директор на захарна фабрика. През 1907 г. той е на 17 години (Георгий във филма е явно по-малък, на около 13-14 години) и вече се е сдушил с революционерите, а не се е занимавал с прислужване в църква. Пятаков завършва живота си като ръководител на „Паралелния троцкистки блок“, осъден е на смърт и разстрелян през 1937 г.
А филмовият Георгий Сергеевич през 1920 г. очевидно все още не е напълно завършен марксист, и се издава в това отношение, като пита Роза Землячка дали има сходство между комунистическата идеология и християнството. Разбира се, Роза Самуиловна му се скарва заради тези възгледи, но си проличава, че комисарят Георгий Сергеевич не остава напълно убеден от нейните доводи.
Може би най-силната сцена, която се издига до дълбоко историософско осмисляне на революцията, е финалът.
Тук всеки детайл е дълбоко символичен.
Георгий Сергеевич разпознава в капитана същия онзи поручик, но не се издава. А капитанът, увлечен в своите спомени и размисли, не разпознава в комисаря същото онова момче, с което е водил идеологически разговори през далечната 1907 година.
Комисарят чрез един юнкер предава на капитана часовника, който е запазил през цялото това време. И едва тогава капитанът си спомня. И, качвайки се на шлепа, подготвен за потапяне, опитва да извика нещо на комисаря, иска да поговори с него. Но това става в момента, когато вече шлепът, натоварен с офицери, повярвали на съветската власт, започва да потъва.
Комисарят стои на пристана, наблюдава потъващия шлеп, очите му са пълни със сълзи; той вдига ръка, за да се прекръсти, но не го прави - а само поправя фуражката с червена петолъчка.
Изключително силна сцена!
Пред нас е образ на руски болшевик - носител на своята правда. Това е човек, който безмилостно унищожава враговете си, изпраща на смърт пленниците, изпълнявайки заповедта на Троцки. Но той също е човек, който свято спазва Божията заповед: „Не кради!“. Човек, когото са лишили от вяра в Бога, който е изгубил в душата си своята вяра. Една от причините за тази загуба е и това, че някога един офицер, комуто той е повярвал и се е привързал към него, не е успял да го научи как правилно да се отнася към теорията на Дарвин.
В образа на комисаря Георгий Сергеевич Никита Михалков създава образа на християнин без Христос, каквито всъщност били руските болшевики, превърнали се по-късно в опора на сталинския режим.
Чувства се, че първоначалният замисъл на Михалков е бил друг. Той е имал намерение да обясни страшната руска трагедия - революцията и Гражданската война, именно чрез образа на слънчевия удар, чрез концепцията за някакво безумие, внезапно обхванало руските хора, което ги тласнало към съвършено абсурдни, от рационална гледна точка, действия: брат тръгнал срещу брат си, син срещу баща си, а руската кръв се леела като река.
Но инстинктът на истинския художник е предпазил режисьора да се увлече от тази идея.
Като резултат се е получила епитафия на дореволюционна Русия.
Филмът „Слънчев удар“ е именно епитафия на дореволюционната и бяла Русия. Той нагледно показва, че онази Русия е трябвало да загине.
Именно тази дълбока историософска правда на филма влиза в противоречие с неговото заглавие. Разбира се, за никакъв слънчев удар не става дума - защото в такъв случай ще трябва да се съгласим и с това, че „слънчев удар“ е сполетял някога и учителя по биология, както и други учители (не само по биология), които „според последните научни данни“ са учили милиони руски Георгиевци, Ивановци, Василиевци, Макаровци, че човек е произлязъл от маймуната - което означава, че всъщност няма Бог.
Но тогава трябва да приемем, че „слънчев удар“ е бил ударил и онези професори в университетите, които са учили учителите да вярват в теорията на Дарвин.
Революцията и Гражданската война не са никакъв „слънчев удар“ - а резултат от страшната деформация на руското общество, която деформация именно довела Русия до националната катастрофа през 1917 г. Струва ми се, че точно това показва Никита Михалков със своя филм.
Но във филма се появява образът на комисаря Георгий Сергеевич - този християнин без Христос. Представител на онова поколение руски хора, които после в трагичната 1941 година с червени петолъчки върху пилотките и фуражките си ще защитават Светата Рус от пълчищата на онези, които пък с кръстове и надписи върху ножовете „С нас е Бог!“ ще тръгнат да унищожават Русия.
Такава е руската история през ХХ век!
Тя е много сложна, но трябва да я приемем цялостно, каквато е, да разберем нейния трагизъм и величие. Всъщност, става дума да разберем действието на Божия промисъл в руската история през ХХ век.
Чрез филма си „Слънчев удар“ Никита Сергеевич Михалков дава своя принос в осмислянето на този проблем от хамлетовски мащаб, който стои през днешните руски хора - те трябва да свържат времената, да съединят своята разделена история, да закърпят руското тяло, което е разкъсано на бяла и червена част!
И за това трябва да благодарим на режисьора!

Анатолий Степанов
Главен редактор на "Русская народная линия"

Източник: ruskline.ru

Превод: Л. Чолаков

Този превод е обект на авторско право.
Препубликуването му, изцяло или отчасти, се разрешава САМО с посочване на преводача И ЛИНК КЪМ ПРЕВОДА!