Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2014 21:24 - КАРИКАТУРА ИЛИ ШЕДЬОВЪР Е НОВИЯТ ФИЛМ НА НИКИТА МИХАЛКОВ?
Автор: lyubomircholakov Категория: Политика   
Прочетен: 5672 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 14.11.2014 15:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
image


КАРИКАТУРА ИЛИ ШЕДЬОВЪР Е НОВИЯТ ФИЛМ НА НИКИТА МИХАЛКОВ?

Протойерей Алексий Касатиков

Аз бих нарекъл този филм не „Слънчев удар“, а „Стомашно разстройство“. Именно такива симптоми почувствах, след като го гледах. Противоречив филм се е получил. И главното противоречие е между точността на заявеното послание: „Загубихме Русия поради разхайтеност, разглезеност, духовна разпуснатост“, и авторското изпълнение, което е пълно със същите тези разхайтеност, разглезеност и духовна разпуснатост на автора и изпълнителите.
В творчеството на Никита Михалков може да бъде забелязана странна тенденция: той прави така, че онова, което изобразява, в края на краищата да се окаже единствено и самият той!
Никита Михалков изобразява цар - но това всъщност изобщо не е цар, а е Никита Михалков!
Никита Михалков изобразява командарм (командващ армия, съветски генерал преди 1943 г. - б. пр.) - но това изобщо не е командарм, а е Никита Михалков!
Никита Михалков изобразява Русия - но това изобщо не е Русия, а е Никита Михалков! С цялата му лична разхайтеност, разглезеност и духовна разпуснатост!
И на всичко отгоре много талантливо, без да се натрапва, се моли на публиката да го похвали!
Иска ми се този творец на практика да почувства смисъла на афоризма: „Няма по-голямо щастие от това, да твориш в тесни граници!“
Макар, че какви граници може да ограничават председателя на Съюза на кинематографистите на Русия?
Възползвайки се от днешната слободия, Михалков заприлича, да не кажем на „побъркан“, но на някакъв постоянно „зарибен“ сибарит-дилетант („сибарит“ - изнежен, префинен човек, свикнал да живее заради удоволствието - б. пр.), който случайно е открил у себе си талант на художник и, понеже разполага с достатъчно средства, си е купил срещу доста парички огромно, добре грундирано платно, стотина килограма превъзходни бои, сноп висококачествени четки и, постоянно отпивайки изискан алкохол, е започнал да нанася мазки върху платното, без да е ограничен нито от размери, нито от количеството боя, нито от, което е главното - от съветите на околните, които или не умеят, или не смеят да посочат на „майстора“ абсолютната бездарност на неговото произведение.
Резултатът е, че той е наплескал върху платното всичко, което му е хрумнало. В единия ъгъл едно, в другия - друго, като се наслаждава не съдържанието на сътвореното, а на самия процес. На „творене“.
Нещо подобно е направил Михалков с руската история и със самата Русия. И едното, и другото са твърде голямо платно, върху което, според думите на един от героите от финалната сцена на филма, „може, щом изцапаме на едно място, да отидем на друго - тази страна е толкова голяма“.
Именно така е постъпил и Никита Сергеевич.
При това той ни обещава да представи авторската версия на филма, която по времетраене ще надхвърли даже безкрайно разтегления вариант за кината!
Натрапва се въпросът, който звучи в един от епизодите: „Добре де, а не стана ли прекалено дълго?“
И това при обстоятелството, че целият смисъл на този прекалено дълъг филм се побира в краткото изречение: „Колко хубаво беше, а сега вече го няма“.
Но е уместен и следният въпрос: „А какво толкова хубаво е имало в онази Русия, която изобразява Михалков?“
Хайверът, водката?
И още какво? Ами хорицата - те какво, на сметището ли да вървят?
Във филма, впрочем, звучат няколко неоспорими до баналност тези, но това са реплики и нищо повече.
Как да не се съгласим с това, че причина за страшната катастрофа е било отдръпването на руския народ от Бога? Всички се отдръпнали от Бога.
И офицерите, които не намират време, поради любовните си мъки, да се отбият в Храма Божий поне за освещаването на кръстчето.
И поповете, които или лениво дремят на парахода, или разсеяно съзерцават гримасите на мошеника-“факир“, или пък внезапно и по най-безсрамен начин искат цели десет рубли за освещаване на кръстче, купено от бижутера-евреин - което освещаване трае минута-две.

image.


И гимназиалните учители, които подкупващо-грижливо внушават на учениците си атеистичната флософия на Дарвин.
В края на краищата, и децата се отдръпнали от Бога. След като се наслушали на разкази за дарвиновата маймуна и се нагледали на безобразията на възрастните, тръгнали да стават от клисари директно войници на революцията.
Наистина, появява се въпросът: ами самият този прочут режисьор, който със закъснение от 100 години укорява руснаците в апостасийна хладина, доколко е верен на православното благочестие?
Него кой го е благословил да показва развратни сцени в своите филми? Та нали именно сцената на прелюбодеянието е кулминацията на филма - и такава кулминация въобще не е потъващият шлеп! Шлепът е само финал. Нали филмът все някак трябва да завърши?
Креватната сцена е постижение: особено гнусно, което предизвиква отвращение до повръщане. Дали заради изобилието на физиологични подробности? Или пък по този начин „православният кинематографист“ Михалков е решил да атакува разврата и разхайтеността, като покаже цялата им гнусота? Но лошото е, че не се вижда осъждане на греха - а само наслаждението, което той дава. Остава впечатлението, че и в целия филм именно това е главното: насладата от подробностите на греховното разложение на отделни личности, а и на цялата страна.
Много неща във филма са лепнати не на мястото си, при това са лепнати неудачно. Ето защо често възниква учуденият въпрос: „Това пък защо е тук?“
Защо този идиот-поручик скача от високата скала в тясната бара, която би трябвало да обозначава Волга-матушка? Първата мисъл е: за да настигне мечтания параход с обекта на неговата внезапна страст. Обаче това се опровергава от по-нататъшното действие. Остава само едно: импровизирана инсценировка на глуповатата частушка:

Аз пък от високата ограда,
ще цамбурна във водата.
И на кого какво му дреме,
кого и колцина ще опръскам?

 И наистина: кой се интересува в кое кьоше на безкрайното платно независимият майстор плеска своите бои, които, както, впрочем, и платното, не е платил по действителната им цена? Каприз на майстора! Кой се интересува от синьото шалче, което отначало инсценира сцена от реклама на „Газпром“ - „Силата на Сибир“, а после поради разсеяност, присъща, явно, на всички руски офицери, става плячка на прислужницата, която е алчна за господарските вещи?
Защо офицерът забравя такава вещ, която би трябвало да му е много скъпа на сърцето?

image.



И защо това шалче, въпреки природните закони, хвърчи в един филм, който не претендира да бъде нито буфонада, нито абсурдистки?
И защо господин поручикът безсрамно рови в дамските принадлежности в чужда каюта - и там открива толкова силен тютюн, че трябва да бъде шмъркан от някакви бабичка Изергил, а не от милата му дама на сърцето?
И защо момчето Егорий (Георгий) е толкова охранено? Кой е той? Сираче, някакъв руски Хъкълбери Фин, който няма нужда да се отчита пред родителите си с кой чичко се шляе нагоре-надолу и получава от него джобни за подаръци? Едно сираче би трябвало да е доста по-стройно, даже - хилаво. Нали то е „без папи рос“, „без мами рос“ според каламбура във филма?
И главното: защо все пак поручикът, който е сгоден, някак без много да му мисли, без никакви угризения на съвестта, изведнъж пожелава жената на ближния си? Дори не обръща снимката на годеницата си върху стената, а дори разглежда делово снимката на семейството на своята нова „любима“ барабар с другите лични вещи на потърпевшата? Защо е всичко това? Нима този блестящ офицер няма капка съвест? Нима това е „красива история за любовта“? Така ли е, всъщност, при руснаците? При руснаците човек или трябва да е подлец и циник - или да го мъчи съвестта. Впрочем, героят от разказа на Бунин няма годеница. Поне нищо не се споменава за такава.
Може би си струва да се замислим над колективния образ на руското офицерство, който се създава от масовката на събраните в концлагера и сетне удавени в шлепа няколкостотин офицери. Пак ми се иска да кажа същото, както и за целия филм. Засегната е важна тема - но колко бездарно е разработена! Щеше да е по-добре обратното - тогава от бездарния замисъл щеше да изникне шедьовър! Такива неща се случваха дори в условията на най-жестока цензура. Когато не може да говори направо, майсторът пак казва на зрителя онова, което иска да каже, като формално спазва изискванията на цензурата. Това е творчеството в тесни граници.
В случая обаче всичко е точно наопаки. Няма цензура, прави, каквото поискаш, никакви ограничения!
Но с открит текст се говорят напудрени баналности, а всичко останало, целият подтекст, детайлте, всичко, което прави едно произведение изкуство, опровергава онова, правилното, заявено в открития текст!
И отново безкрайни „защо“?

image.


Защо всички офицери във филма са идиоти или, най-малкото, невротици и истерици? Разбира се, хората моат да се заблуждават и да не виждат очевидното. Но нима истериката и идиотизмът са руската национална идея? Филмите на Н. С. Михалков проповядват именно тази странна мисъл. Още от „Очи черные“. После в „Сибирският бръснар“ руските юнкери се влюбват в американски проститутки, а руските генерали се наливат с водка, за да изтрезнеят. В „Слънчев удар“ пък въобще са се превърнали в нервна тълпа от побъркани хора.
Но пък може и да е прав Михалков? Може би, болшевиките са постъпили правилно, като са потопили тази развратена до пошлост Русия, сякаш стар шлеп, пълен със слабоумни негодници?
Но такава ли е била нашата Русия?
Малкото думи, казани от персонажите във филма, по принцип са верни. Но техният смисъл е безнадеждно извратен от нелепите напъни на изпълнителите, които превръщат концлагера на обречените на смърт, а и цяла Русия, според версията на Михалков, в невротично отделение на психиатрична болница. Да, юнкерът би могъл да е наимен в желанието си да се изтъкне пред по-възрастните. Но защо отива толкова далеч в своята натрапчивост? Защо никой не го спре с необходимата деликатност? Откъде у него тази беззаветна, кучешка доверчивост към враговете? Та това юнкерче е извървяло пътищата на войната, видяло е смъртта и нейните ужаси. То би могло да е такъв идиот в началото на големия смут, но и тогава едва ли чак толкова... Обаче във филма става дума за 1920 г.
Да, мнозина офицери от армията на Врангел тогава наистина повярвали на лъжливото обещание на болшевиките - и платили с живота си. Но не може да е било точно така! Няма как! Не се е получил филм за трагедията на Русия и руския народ! Получила се е КАРИКАТУРА на всичко руско!
И на руския дореволюционен живот.
И на обикновените руски хора.
И на руското бяло офицерство.
И на руската революция и болшевиките.
Реалните чекисти и революционери са били много по-сериозни и по-зловещи фигури, отколкото михалковските Землячка и Бела Кун, които са представени като оперетъчни злодеи и отново - като идиоти.
Въпросът: „Защо всички те са идиоти?“ възниква у зрителя дори по-често, отколкото рефренът на главния герой: „Как се случи всичко това?“
Всички персонажи на филма са поразени от идиотизъм. И то не от здравия идиотизъм на клоунадата, на буфонадата. Това е идиотизмът на преситения режисьор, откъснат от реалността. Не бива така! Не бива човек да се откъсва от историята, даже ако днес „добре хранят“!
Особено, ако прави филм за важни, ключови исторически събития. Историята не прощава това - никому! Нито на бездарниците, нито на талантите.
Как може в устата на белите офицери да се пъхат щампите на съветските интелигенти?
„Русия е страна на Толстой, Достоевски, Чехов...“ Добре, че не са добавили: „... и на Бунин“ - колко му е, нали се екранизира негово произведение? Като нищо може да се добави и бъдещата му Нобелова награда, която Иван Алексеевич Бунин получава през 1933 г. Това напълно би съответствало на общиу дух на нездрав идиотизъм, който изпълва целия филм.
През 1920 г. Русия още не е съзнавала себе си като „страна на Толстой, Достоевски и Чехов“. Времето за това не е било дошло! А и Русия не е била все още изпаднала дотам, че от цялото й величие, както след погрома на „перестройката“, да са останали само постиженията на ХІХ в. В областта на културата. През 1920 г. още не е бил улегнал прахът на Лев Толстой (починал през 1910 г.), Чехов (поч. 1904 г.), та Русия да е била станала „страната на Толстой и Чехов“. Дори все още не до всички е бил достигнал смисълът на „Пушкинската реч“ на Достоевски, произнесена през 1880 г. Всички те все още са били СЪВРЕМЕННИЦИ за онези бели офицери, които болшевиките излъгали и избили през 1920 г. в Крим!
На пръв поглед - дреболия? Не, не е дреболия. Трагедията на Западното християнство е започнала именно по този начин: поради желанието да поставиш своите капризи над действителността. Измислените от хора мнения за специалните свойства на епископите на град Рим довели до това, че човешките измислици започнали да означават на Запад повече, отколкото волята на Живия Бог, откривана в Църквата, и повече от цялата история на Църквата с нейните Вселенски събори.
Правилно посочва Михалков във филма, че в живота няма дреболии! Ако навреме не се даде отпор на теорията за еволюцията на Дарван, внушавана като научно открите, тогава всички ние ставаме потомци на някаква МАЙМУНА! Всички - и господин поручикът, и свещеникът в църквата, и Владиката митрополит, и Господарят Император, и Императрицата, и техните августейщи деца! Даже, прости Господи, Самият Богочовек, Спасителят, Христос, за „православните“ еволюционисти е потомък на същата тази вселенска маймуна, която прогонва Бога от човешката душа и смъква човека до нивото на говорещ добитък. Целият живот се превръща в менажерия, където няма нито принципи, нито нравственост, нито безсмъртна душа, нито вечен живот!
Но именно това се случа и с филма „Слънчев удар“ - в него няма нито принципи, нито нравственост, нито безсмъртна душа, нито вечен живот, защото авторът се е отдалечил от правдата за историята.
Историята е действителност, допусната или благословена от Бога. Ние не можем да променяме историята, както не можем да променяме Божиите заповеди! Както заповедите са ни дадени от Бога веднъж и завинаги, така и историята е допусната или благословена от Бога веднъж и завинаги.
Друга история няма да имаме.

image.


Човек, на всеки народ, на всяка страна, тя съединява човека с Началото, Бога - извора на битието и на живота. Не е лесно да се разплете кълбото на историческите събития, в което са преплетени грехове и добродетели, та по тази нишка да достигнем до Бога. Трябва да спазваме трепетно, свещено отношение към историята.

На такова отношение към историята на учи Пушкин. Той, като велик историк и художник, с думите на манастирския летописец Пимен чудесно е изложил принципите на православното отношение към историята:  

Ещё одно, последнее сказанье -
И летопись окончена моя,
Исполнен долг, завещанный от Бога
Мне, грешному. Недаром многих лет
Свидетелем Господь меня поставил
И книжному искусству вразумил;
Когда-нибудь монах трудолюбивый
Найдёт мой труд усердный, безымянный,
Засветит он, как я, свою лампаду -
И, пыль веков от хартий отряхнув,
Правдивые сказанья перепишет,
Да ведают потомки православных
Земли родной минувшую судьбу.

Според Пушкин, дългът на историка е „завещан от Бога“. Историкът е „свидетел Господен“. Неговите сказания са „правдиви“. Само така ако се отнасяме към историята - по пушкински, можем да преминем по веригата исторически събития и, както от Лабиринта по спасителната нишка, да достигнем до своето Начало - Бога.
А да се фръцкаме, да издигаме изкуствени фантазии и капризи до статуса на „изкуство“, което постоянно трябва да бъде пояснявано и рекламирано - това не е пушкинският път.
Художникът, който се е заел да изобразява историята, сам става историк. Повечето сънародници ще си съставят своята представа за историята именно по неговите произведения, а не по учените монографии.
И отново нещата станаха, не както трябва! Отново, вместо шедьовър - пълна лъжа, която ние, на всичкото отгоре, възхваляваме! Та кога най-после нашите охранени майстори ще започнат най-сетне да чувстват истинския вкус и аромат на живота? Може би когато, подобно на своите герои, се озоват зад бодливия тел? Не е едно и също според каприза си да поговориш за концлагера - и да почувстваш истинския концлагер. Не е едно и също да изискваш самоизразяване на художника - и да запазиш вътрешната си свобода, независимо от страшния външен гнет. Такава изстрадана и измъчена свобода истинският художник няма да седне да разменя за „самоизразяване“. Точно както един бижутер няма да седне да връзва със златен тел старата портичка на оградата.
Никому не пожелавам да се озове зад бодливия тел на концлагера! Но дали няма да доведе до нов концлагер, по-лош от съветския, безотговорното сибаритство на „православните“ художници, които говорят правилни неща, а не умеят да ги изразят? И дали затова не умеят, понеже тези правилни неща не са част от личния им живот? Вместо да донесат до публиката изстраданото и затова непобедимо слово, те чуруликат като пъдпъдъци, гукат като гълъби и се занимават с естетските си капризи. Дали днешните патриоти-декаденти няма да дочакат онова, което е сполетяло декадентите от 20-те години? Онова същото, което им е креснал в лицата революционния поет-грубиянин, чиито думи, за съжаление, се оказали по-силни от мърморенето на капризните глезльовци:  

А из сигарного дыма
ликерною рюмкой
вытягивалось пропитое лицо Северянина.
Как вы смеете называться поэтом
и, серенький, чирикать, как перепел!
Сегодня
надо
кастетом
кроиться миру в черепе!  

За съжаление, Никита Михалков като художник прилича повече на декадент, „сивичък пъдпъдък“, който чурулика или гука. Нима му се иска да „дочурулика“ до момента, когато за пореден път ще разбият черепа на света или на Русия с революционен бокс? Не е ли по-добре със своите произведения да „изпълнява дълга, завещан от Бога“ - а не да подпъхва на зрителя сибаритските си, декадентски, капризни фантазии, с които не може да се разбере дали иска да предпази публиката от греха или да й проповядва същия този грях? Да ни пази Господ от онова, от което по странен начин се опитва да ни предпази Никита Сергеевич Михалков със своя крайно противоречив филм.

Източник: ruskline.ru

Превод: Л. Чолаков

Този превод е обект на авторско право.
Препубликуването му, изцяло или отчасти, се разрешава
САМО С ПОСОЧВАНЕ НА ПРЕВОДАЧА И ДЕЙСТВАЩ ЛИНК КЪМ ПРЕВОДА!




 




Гласувай:
6


Вълнообразно


1. injir - Интересно наблюдение, но трябва да ...
19.11.2014 14:37
Интересно наблюдение, но трябва да гледам този филм, за да имам свое мнение. Засега това е чуждо.
цитирай
2. lyubomircholakov - Интересно наблюдение, но трябва да ...
19.11.2014 16:46
injir написа:
Интересно наблюдение, но трябва да гледам този филм, за да имам свое мнение. Засега това е чуждо.

Целта на постинга е именно тази: да запознае с чуждо мнение. И, евентуално, да предизвика интерес към филма. Режисьорът си заслужава такъв интерес.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyubomircholakov
Категория: Политика
Прочетен: 3748356
Постинги: 581
Коментари: 2011
Гласове: 3305
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031