Сега, след като поутихнаха страстите около филма на Максим Генчев "Дякон Левски", вече можем да погледнем нещата малко по-задълбочено. Така да се каже, да се взрем и анализираме фундамента, върху който е построен този културен феномен. Защото всяка творба на изкуството, независимо какво представлява и в каква област е създадена, е културен феномен. И вече дори само по тази причина заслужава анализ, без значение в какъв стил е сътворена, дали ни харесва или не, какви намерения са имали създателите й, доколко са ги постигнали и така нататък... 

Досега, и то е естествено за произведение, трактуващо фигура като Левски, издигнала се до ранга на елемент от националната духовна митология, коментарите се съсредоточиха главно върху представянето, конфигурирането, позиционирането на този образ в днешната ни публична среда, и по-точно в ментално-идеологическия аспект на тази среда. 
Казано по-простичко: сблъскаха се представата на режисьора какъв "би могъл" да бъде Левски с представата на общественото мнение какъв "би трябвало" да бъде Левски. 
Както забелязваме от задължителната конфронтация на тези две имагинерни представи, между тях зее огромна и неизбежна пропаст, която можем да обозначим като "какъв е бил" Левски. 
А тази пропаст е неминуема, защото никой днес не би могъл да каже какъв наистина е бил Апостолът. По елементарно-простата причина, че не са живи хората, които са го виждали наяве. И поради още по-елементарната и проста причина, че дори приживе неговите съвременници, съратници, приятели и другари са го "виждали" единствено и само отчасти, в онези ситуации, при които самите те са имали пряк контакт с него. Но, естествено не са били 24 часа в денонощието непрекъснато заедно, да не говорим, че би трябвало да бъдат "самият той" - тоест, да имат неговото съзнание, да притежават неговия начин на мислене, да вземат неговите решения на един или друг проблем, да правят неговите изводи от една или друга ситуация - с две думи, да бъдат "самият той", за да знаят "какъв" е бил и да ни оставят съответните свои мемоари и документално достоверни свидетелства по въпроса. 

Както е, всъщност, с всеки човек. Когато разказваш за някого и го описваш, ти всъщност разказваш и описваш собствената си представа за него. Няма и как да бъде другояче. Не можеш да разкажеш и опишеш нечия друга представа за него (можеш да се опиташ, но така просто ще представиш пред публиката своята представа за чуждата представа, тоест, получава се безмислица, повдигната на квадрат, в случай, че претендираш за т. нар. "достоверност"). 



Род Стейджър в ролята на Наполеон във "Ватерло", реж. Сергей Бондарчук
  Ето защо конфликтът между представата на един човек (в случая режисьора М. Генчев) за Левски и представата на няколко милиона души за Левски (тоест, на т. нар. "общество", каквото и да означава това) е задължителен и неизбежен. 
Но означава ли това, че никой творец няма правото да се опитва да представя социално- и обществено-значими фигури със средствата на своето изкуство? 
Нека малко повдигнем клепачите на мозъка си към по-далечни хоризонти и погледнем как стоят нещата не само в България, но и по света - където и възможностите на киното, във всякакъв аспект, са доста по-големи, меко казано. 

И ще видим, че по света е същото. 

Най-могъщата световна филмова индустрия е Холивуд. Американското кино. Някой да е чувал за филм за Джордж Вашингтон, Линкълн, Кенеди? Съвсем естествено е тези фигури да се появяват в различни филми, посветени на съответните епохи, но лично аз не си спомням пълноценен биографичен филм за подобен персонаж, издигнат до нивото на национален герой. Може и да има. Но затова употребих израза "пълноценен". Тоест, да ни казва нещо ново за тях? Нали същото, което бихме видели в биографичен филм за такива личности, бихме го узнали от биографична книга, каквито има стотици. Но тогава защо да гледаме филма, вместо да не си прочетем книгата? Да не говорим, че издаването на една книга е доста по-евтино от създаването на филм... 
Извод: поради някакви причини американското кино се предпазва от опити за пресъздаване на биографии на великите личности в американското общество. Или, ако ги е пресъздавало, явно не са оставили значими следи в историята на киното. 

Руското кино също не е създало филм за един Сталин, примерно... Има за Иван Грозни. Един-единствен, и при това от определена идеологическа гледна точка. За Ленин да не говорим - само съветски и в съвсем очаквания ракурс. 
Извод: и руското кино се пази от експерименти с биографиите на великите. А когато е правило такива опити, и те не са оставили значими след в кино-историята. 
Пък и е ясно, че в такива големи страни претенциите и очакванията към един такъв филм ще са пропорционално по-мащабни, отколкото в рамките на малка България към филм за Левски. 

Сега, на прима виста, ми идват на ум още няколко филма за национално значими фигури. Например, многобройните английски филми за Елизабет І, включително и тв-сериал. Грамотни, интересни, гледат се. Не са лоши. Но това, което прави впечатление е, че не излизат, в евентуален стремеж към някакъв "модернизъм" и "оригиналност", извън приетите исторически рамки на образа на кралицата, от която фактически започва строежът на съвременна Британия. 
Ами Наполеон? Да речем, "Ватерло" на Сергей Бондарчук - един от най-добрите батални филми на всички времена. Строго придържане към историческата представа за образа; при това филмът е изпълнен с режисьорски философски внушения по темите за войната, ролята на личността в историята, дори с намеци за мистичната роля на съдбата и т. н. - но всичко това без да разрушава образа на Наполеон такъв, какъвто е приемлив за общественото мнение. 

И обратно: твърде често се срещат филми, където персонажи са второстепенни исторически личности, без особени следи нито в писаната история, нито в народната памет - но такива филми се радват нерядко на завиден или, ако не на завиден, то поне на някакъв успех. 
Да споменем ли безбройните екранни появи на полумитологичен персноаж като Робин Худ? 
Ами нашият "Капитан Петко войвода"? Преди филма за него се знаеше онова, което ни казваха два реда в учебниците по история от средното училище. А филмът въздигна този безспорно забележителен персонаж до нивото на национален герой. 
А какво да кажем за "Храбро сърце"? Уолтър Уолъс е определено второстепенна историческа фигура в Шотландия от началото на ХІV в. Но Мел Гибсън направи шедьовър именно с този персонаж, а не с Робърт Брус, който всъщност е главната фигура от шотландската история в онази епоха. 

ПРОДЪЛЖАВА ТУК...

Какво ни внушава и на какво ни учи филма за Левски..особено значение за младите и непросветените, чели само едно-две изречения за Апостола..е това се крие опасносста на художествената интерпретация на филма,защото тя по-лесно се възприема за реална и истинна от сериозните научни трудове...жалко, че Хайтов не е жив да ни напоше един достоверен сценарий. Това от което се нуждае нашето общество са именно примери на подражание учещи ни на любов към родината, справедливост и толерантност.

и едва ли ще го гледам, след това което прочетох за него, а именно че Левски бил псувал във филма. Това псуване е аналог на "негъра-финландски маршал", за който научих от Вас. Тоест "нова интерпретация". Аз предпочитам старите интерпретации без псувни и негри.

Великолепна критика и логика ! Заслужава си да се прочете . Що се отнася до псуването, не мисля, че е типична българска черта, която да дава оправдателна индулгенция на простака - режисьор. Ако той живее в среда, където псуването е общоприето би трябвало да предположи и обратното явление - че може да има и българи, на които не е присъща тази изисканост в общуването. Още по малко на такава светла личност като Левски. Поздрави.