1. Сталин: поет, терорист, революционер

Александър Шарипов

Днес най-известните исторически имена, които разделят общественото мнение в Русия, са император Николай II (Романов) и Йосиф Висарионович Сталин (Джугашвили).

Името Сталин често получава най-голям брой отзиви в публичните дискусии.

Тоест: след два на пръв поглед смазващи удари по образа на Сталин като държавник - по време на хрушчовското „размразяване" в средата на 1950-60-те години и "перестройката" на Горбачов от края на 1980-90-те – много хора виждат в негово лице пример за решаване на стратегически национално-държавни задачи.

При това, не само в публичните, но и в научните дискусии твърде често не разумът и фактологията са основните аргументи - а най-обикновени емоции и идеологически нагласи.

Мнозина „идеолози си въобразяват, че са експерти по съветската епоха - без никога да са работили с архивни документи и достатъчно материали, за да вникнат в конкретен проблем.

Като историк, посветил дълги години от живота си на разкриването на исторически реалности, основаващи се на изучаването на огромна маса от документални, архивни източници, и като автор на повече от дузина книги, базирани на документална база (включително на няколко сборника документи), аз вече не се интересувам от „авторитетите“ както на условните „сталинисти“, така и на „антисталинистите“. Те не са в състояние да проведат поне минимум изследователска работа – но с пълно „убеждение“ разпространяват непотвърдена митология или чисто и просто хвърлят истерични проклятия, като с това се изчерпва целият им „принос“ към решаване на проблема.

За да разберете епохата, трябва да имате някакъв цялостен светоглед, поглед върху историята като осмислен процес. След това трябва да разгледате масата от значими документи за изследвания период.

Всичко това, взето заедно, трябва да помогне на изследователя да „види гората зад дърветата“. А тази гора има най-различни компоненти: пълзящ мъх, трева, храсти, високи борове, гигантски дъбове и животни, които се крият сред тях.

Тоест, да почувствате атмосферата на дадената епоха. Тогава ще разберете и дейността на лидерите в тази епоха.

Русия напоследък изживя няколко кратки, в исторически смисъл, периода, които обаче по своето значение са истински епохи: стабилността на социалната държава при „развития социализъм“ на Брежнев, бурната нестабилност през 1980-те години и краха на великата държава, „бурните“ 1990-те години и еднакво бурната стабилност на олигархата, която преживяваме днес в очакване на нови сътресения.

Във всяка от тези епохи официозното отношение към Сталин се променяше. Ако при ветерана-фронтовак Брежнев имаше частична реабилитация на Сталин (табу върху името му за пропагандни цели, но съветското кино създаде образа му на мъдър военачалник), то през 1983 г., когато Андропов „затегна гайките“, върху предните стъкла на автомобилите започнаха да се появяват портрети на маршал Сталин.

Но много скоро, още през 1987 г., започна нова вълна на антисталинистка пропаганда: хората се редяха пред будките за вестниците рано сутринта, за да успеят да си купят най-новия брой на „Огонек“ или „Аргументы и факты“ с поредната порция „разобличения на престъпленията на сталинизма“ (с тези „разобличения“ тиражите се покачваха до десетки милиони бройки).

Когато страната през 1991 г. изведнъж се разпадна и „шоковата терапия“ на гайдарономиката хвърли по-голямата част от населението в бедност и хаос, а престъпността се развихри, името на онзи, който, ако беше жив, щеше да се справи с разрушенията, започна да звучи отново.

Независимо от това властите в края на 1990-те и началото на 2000-те години така укрепиха новия ред в страната, че името на Сталин можеше да прозвучи само в недържавни информационни пространства.

През всичките тези години ние не само слушахме дискусии за съветската държавност и нейния истински строител, но от година на година пресявахме „рудата” на архивните залежи, прочетохме много нови документални сборници (включително с разсекретени документи), търсехме публикации от епохата на Сталин и мемоари на представители на различни сфери от обществения живот.

Те вече са над 80-годишна възраст, но в частни разговори разказват за атмосферата на онова време...

Руската социалдемократическа работническа партия, в която влязъл младият Йосиф Джугашвили, виждала смисъла на своята дейност в насилственото сваляне на монархическата система в Русия и установяването на революционна диктатура. Идеологическата и теоретичната основа на РСДРП (б) бил марксизмът.

Марксизмът коренно се различава от предишните революционни идеологии и тенденции, защото в своята теория той цели отмиране на семейството, частната собственост, държавите, нациите, религията (виж: Маркс, Енгелс, „Манифест на комунистическата партия“).

Ами семинарията, в която Йосиф учи? 15-годишният младеж влизеав семинарията, след като завършва с отличие духовно училище по молба на майка си, която мечтае за достоен живот на своя син. Екатерина Георгиевна Джугашвили-Геладзе си оставала вярваща християнка дори, когато синът й ръководел петилетките на безбожието.

Относно отричането на патриотизма и националната идентичност: човек може да прочете патриотичните сихотворенията на младия Йосиф, пропити с любов към родната Грузия.

Стиховете на младия семинарист били публикувани във вестник „Иверия“, а княз Чавчавадзе ги включил в христоматия на грузинската литература. Възможно ли е да си представим такъв поетичен излив на чувства на любов към Родината у един Ленин?

Независимо от това, фактът си остава факт: марксизмът напълно отрича съществуването на националната държава и обявил за своя цел отмирането на нациите – също както днешната либерална западна демокрация. Това съвпадение на целите е много любопитно, но то не е предмет на настоящия анализ.

И първата организация на марксистите в Европа, създадена от основателите на тази идеология, била наречена „Интернационал“ (днес нейната аналогия, в много по-всеобхватен вид, се нарича „мултикултурно общество. Да не забравяме, че „интернационал“ може да се преведе и като „мултинационал“).

Маркс, Енгелс и техните последователи смятали, че развитието на капитализма създава предпоставките за отмирането на частната собственост и държавните граници. Те имали за цел организирането на световна комунистическа революция, която да ускори колективизирането на производственине мощности и отмирането на нациите, да забрани религиите. Освен това, и да освободи хората от семейните връзки - също както днес това вече е почти напълно реализирано на Запад. Маркс наричал тези връзки „узаконена проституция".

Маркс смятал Русия за „жандарма на Европа“ - същото смятат и днешните демократични русофоби, които обаче, кой знае защо, не смятат себе си за марксисти и се обиждат, когато някой ги нарече така. Русия, според него, е опасен враг на общоевропейската и световната комунистическа революция. Той и Енгелс са диви русофоби – това особено личи, когато четете техните мисли, че всяка война срещу Русия е „прогресивно“ и „положително явление“.

„Братският съюз на европейските народи може да се реализира не с помощта на празни фрази и добри пожелания, а само чрез радикални революции и кървава борба“, (Енгелс.„Демократичният панславизъм“, 1849 г.).

Затова болшевишката партия обявила въоръжената борба за най-важен инструмент на своята политическа дейност. Формата на бъдещата власт на болшевиките, извършили комунистическата революция, Ленин обозначил с термина "диктатура на пролетариата", а диктатурата определял като „неограничена власт". 

Революционните партии в Русия имали военни организации. Докато бойните организации на Партията на социалистите-революционери (есерите) извършвали главно терористични актове и убивали видни руски държавници, болшевиките отричали индивидуалния терор - техните бойни организации трябвало да подготвят масови войници на революцията.

Същите терористични организации периодично нападали банки, търговски заведения, инкасатори и транспорти, за да набират средства за бита на „професионалните революционери“, които разработвали планове за революционно завземане на властта и публикували революционна литература (днес техните аналози се наричат „неправителствени организациии“ и „борци за правата на малцинствата).

Запитайте се: с какви средства живеели онези, които Ленин наричал „професионални революционери“? Нали те не работели никъде и не изкарвали хляба си с пот на челото? Откъде имали пари за наемане на апартаменти във френски, швейцарски, английски, немски градове?

Освен това, професионалните революционери изобщо не живеели като „пролетариата“, а на нивото на европейската средна класа. Те се хранели в ресторанти и се обличали по съответния начин.

С осигуряването на пари се занимавали „експроприаторите“. Бойните терористични организации провеждали военна подготовка на членове на болшевишката партия не само за бъдещата революция – но и за грабежи, за да наберат средства за дейността на „професионалните революционери“.

Сред най-успешните организатори на „отчуждаване“ на пари за своите колеги били кавказките болшевики Джугашвили (прякори „Сталин“ и „Коба“) и Тер-Петросян (прякор „Камо“) - двамата били приятели от млади години. Ограбването на банката в Тифлис, извършено от тях, до ден-днешен се изучава в полицейските школи и академии.

Няма точни данни за участието на Сталин в други „експроприации“. Но въоръжените грабежи не се смятали от болшевиките за престъпления, а за „експроприиране на експпроприаторите“ в името на добрата кауза на революцията. За тях насилието било нещо нормално, нещо повече – желано.

И все пак, не революционерите разрушили Руската империя. Февруарският преврат през 1917 г. е дело на най-висши държавни сановници, коварен заговор срещу царя от генерали и депутати в Държавната Дума. Освен това, факт е, че всички участници в заговора, без изключение, членували в различни масонски ложи.

Независимо от това, партията на болшевиките след февруарския преврат постоянно призовавала за по-нататъшно „разпалване на огъня на революцията“.

Сталин правилно отбелязва, че: „Октомврийската революция започна по време на отчаяната борба между двете основни империалистически групи – англо-френската и австро-германската, когато тези групи в смъртната си борба нямаха нито време, нито средства да отделят сериозно внимание за борба срещу Октомврийската революция. Това обстоятелство имаше голямо значение за Октомврийската революция, защото й позволи да използва жестоките сблъсъци вътре в империализма за укрепване и организиране на своите сили“.

Много политици от онези дни и историци от следващите години определят войната най-силният фактор за успеха на революцията. И в моя доклад за 2014 г. в сръбската столица Белград това беше отбелязано: вината на монарсите на Германия, Австро-Унгария, Сърбия и Русия е категорична. Тя се състои в неспособността им да предвидят последиците от военен сблъсък за съдбата на техните нации. Самата смърт на десет милиона души по бойните полета е глобално престъпление.

Но „февруарците“ неслучайно избрали началото на 1917 г. за момента на своя заговор: Руската армия, водена от Върховния главнокомандващ император Николай ІІ, била готова във всяко отношение за съкрушителен удар срещу противника, който изпитвал проблеми с ресурсите по целия фронт. Вече се подготвяли пролетно-летните натъпателни операции за прекратяване на войната. Дори били ушити специалните униформи за парада на победата в Берлин, но те влезли в историята като униформи на една вече друга армия - Червената армия.

Тоест, републиканците-февруарци планирали да използват всеобщото настъпление, подготвено и разработено от руското командване, за да покажат предимството си пред „неуспешната монархия“, която в продължение на три дълги години не можела да се справи с врага.

Болшевиките обаче не позволили да се сбъдне розовата мечта на февруарците. С идването на Ленин в Петроград през април 1917 г. болшевиките обявяват задълбочаване на революцията и отнемане на властта от либералите. Сталин започнал всестранно да подкрепя Ленин. Влязъл в Централния комитет на РСДРП (б), той участвал във всички действия на партията, които я довели до завземането на властта в резултат на Октомврийската революция.

Въпреки, че през годините на управлението на Сталин именно той бил представян като основен сътрудник на Ленин в организирането на Октомврийската революция и победата в гражданската война, това определено не било вярно. Достатъчно е да се обърнем към статия на самия Сталин, публикувана от него на първата годишнина от Октомврийската революция:

„Цялата работа по практическата организация на въстанието се проведе под прякото ръководство на другаря Троцки. Партията дължи бързото преминаване на гарнизона на страната на Съвета главно и преди всичко на др. Троцки“. (Сталин. „Октомврийската революция“; в. „Правда“ № 241, 6 ноември 1918 г.).

По време на Гражданската война Сталин бил на отговорние постове на различни фронтове на Съветската република като представител на центъра, като в определени моменти е бил под командването на народния комисар по военните въпроси, председателя на Висшия военен съвет Лев Троцки. Съдейки по оплакванията му до Ленин против ръководителя на Червената армия, Сталин изобщо не харесвал това. В края на Гражданската война отношенията между Сталин и Троцки най-вероятно вече не били другарски.

---
(СЛЕДВА)

Преводач: Любомир Чолаков
Този превод е обект на авторско право. Препубликуването му, изцяло или отчасти, се разрешава САМО с пряк линк към превода.