Владимир Медински

 МИТОВЕТЕ НА РУСОФОБИЯТА

Няма народ, за който да са измислени толкова лъжи, нелепости и клевети, както за руския народ.

Екатерина Велика

немкиня

(продължение 4)

Руснаците от ХХ в. не приличат много на съвременниците на Петър Велики - все пак са изминали 200 години. Участниците във Втората световна война живеели в страна с други граници, с друг обществен и политически строй. Другояче се обличали, поведението им било друго, мислели и чувствали по друг начин.

Но пленените войници от Вермахта не носели отговорност за престъпленията, извършени от нацистката армия в Русия. В хода на военните действия, в ада на ръкопашния бой можело да се случи всичко. Но попадналият в плен германец получавал храна и медицинска помощ. Никой не му отмъщавал, нито разчиствал сметки. Макар да имало за за какво! Немските войници можело да бъдат разстреляни, ако бивали заловени на местопрестъплението, когато изгаряли къщи преди отстъплението си или участвали в "операции по сплашване", като избивали жителите на цели села.

Но вчерашните въоръжени врагове, щом се озовели в плен, били изпращани на възстановителни работи и получавали по-големи дажби, отколкото руснаците. Целият Минск е възстановен през 1946-51 гг. с труда на пленени немци. Те живеели в условия, не по-лоши от условията на руснаците. Дори ги хранели по-добре, обличали ги в трофейни немски униформи и ги лекували при заболяване. Нищо подобно на кошмарните лагери за пленени съветски войници.

Както се вижда, и в средата на ХХ в. руснаците се държали все така, както и в началото на ХVІІІ-ти век. Руските исторически митове утвърждавали и пропагандирали именно такова поведение към победените врагове.

В митовете се съдържа опитът на самопознанието: ето, ние сме такива! Това са ни силните черни, на които можем да разчитаме в трудни времена. А пък ето тези са по-скоро забавни повече ни пречат, отколкото помагат.

Руснаците смятат себе си за стабилни и издръжливи. Какво разказват историите за похода на Суворов през Алпите, за усвояването на новите земи, особено на Севера? На първо място за невероятната жизнена сила на руснака, за неговата способност да издържи дори онова, което изглежда невъзможно. Ние сме, значи, "чудо-богатири"!

Това помага в критични ситуации - и в лични, и в такива исторически кошмари като Гражданската война или Ленинградската блокада. Легендите, историите, преданията от онези времена учат: бъди издръжлив, не позволявай да те уплашат, не бързай да се предаваш! Пази повече душата си, отколкото тяло! Ето, виждаш ли: онзи, който запази духа си силен, се спасява. А пречупиш ли се духом, после загиваш и физически. На това учи и литературата от онези времена: гениалните повести на М. Шолохов и Б. Полевой.

Митовете били възприемани сериозно, защото житейският опит потвърждавал, че те учат на положителни неща. Разбира се, и най-издръжливият човек по време на война може да бъде убит, да умре от глад или болест. Но онзи, който спазва поуките от историята, получава допълнителен шанс.

Митовете създавали не само собствения архетип, но и образа на "другия". Грубо казано, руснакът знаел как да се отнася не само към себе си, но и към съседа.

Например, опитът на много поколения сочел, че немците са трудолюбиви, честни, отговорни и от тях има какво да се научи. Същият този опит сочел, че въображението и чувството им за хумор не са развити кой знае колко. Класически анекдот от началото на ХХ в.:

- Фасилий Фасилиевич, за що фий с мене все шигувати и шигувати? Нали фий знайте, че винаги съм ви нужник...

Какво имаме тук? Само насмешка поради лошото владеене на руския език? Не. Налице е и образът на немеца: полезен, добър, донякъде забавен, който обаче винаги е "нужник". Не разбира от шеги, обижда се, прекалено сериозен е.

Стереотипите

През 1960-те години за устойчивите образи на "другия" американците започнаха да използват думата "стереотип". Смисълът на термина е, че ние често съдим за хората, които не приличат на нас, като изхождаме не от личните им качества, а от нашите собствени предразсъдъци. За американците думата "стереотип" стана синоним на "неправилно поведение", и те юнашки се борят с най-различни "стереотипи".

Обаче, първо: стереотипите биват не само негативни, но и позитивни.

Второ: обикновено стереотипите съхраняват представата за различни качества на "другия".

Руснаците помнят, че немецът обикновено е трудолюбив, разумен и справедлив. И го уважават за това. Но помнят също и това, че немецът може да бъде твърд, дори жесток. Е, какво: стереотипът ли е виновен? Това е извънредно глупаво - да осъждаш стереотипа. Защото немецът наистина може да бъде и крайно жесток. Не в пристъп на ярост или състояние на афект, а рационално жесток. Доказателство са страховитите истории за изтезания и убийства на деца, разказвани редовно от самите немски вестници.

Моят баща е бил в Чехословакия по време на събитията през 1968 г. Чешките "съпротивленци" излизали на пътищата, закривали ги с телата си, не давали на съветските автоколони да преминат. Баща ми разказваше такъв случай: върху планински път изтичала жена с малко дете на ръце - и съветският танкист, без да се замисля, направил рязък завой встрани. Танкът излетял от пътя, паднал в пропастта и пламнал. Всички танкисти загинали.

А ето и друга история от онова време, разказвана от баща ми. В Чехословакия влезли не само съветски, но още унгарски и немски (от ГДР) части. При един лагер на войници от ГДР вечер се събирали местни съпротивленци, които носели тенджери и кречетала. Удряли по тенджерите, вдигали шум, викали: "Махайте се оттук!" Този "котешки концерт" не позволявал на войниците да спят, опъвал нервите им.

Немците предупредили чехите веднъж, дваж... На третата нощ построили взвод автоматчици и те дали откос по тълпата. Историята мълчи колко хора са били убити или ранени, но оттогава никой вече не досаждал на немците.

Както виждаме, стереотипът все пак отразявал някаква реалност.

Трето: стереотипите може да де променят в зависимост от житейските обстоятелства. Колективният образ на немеца през ХХ в. на няколко пъти не просто се променял, но под влияние на двете големи и страшни войни народното съзнание обръща внимание на различни страни от този стереотип. И това става доста бързо.

Четвърто: хората винаги са готови да правят изключения от своите стереотипи. Някой конкретен немец може да се окаже безделник, пияница, криминален тип, развратник или отрепка. Сред 90 милиона немци непременно се намират всякакви. Но тогава руснакът признава, че това е някакво странно изключение от правилото. И с лекота произнася нещо от рода на: "Този немец е "неправилен". Понеже за векове "съборен" живот колективният опит на народа е създал съвсем определен стереотип.

Пето: самите американци, тези непримирими борци със стереотипите, вярват в страшно много стереотипи. И не само дошли от миналото! Те постоянно създават нови и нови. И сред другите, доста мрачни стереотипи за руснаците. Ако през 1940-50-те години това бил по-скоро положителен стереотип: образ на съюзника, заедно с американците победил нацизма, то към 1980-та този образ придоби такива черти, че на руснаците им лиспваха само рога и копита.

Впрочем, ще поговорим специално за американските стереотипи по повод на руснаците.

И така: независимо дали някой се бори срещу стереотипите, дали ги отрича или не, те си съществуват. Стереотипните представи за "другия" са неразделна част от историческите митове.

"Положителни" и "черни" митове

Всеки народ винаги се опитва да представи историята малко по-добра, отколкото е била. Леко да я коригира в своя полза.

Това се случва дори против собствената осъзната воля: историческите събития се тълкуват така, както ни се иска да са били. Събитието е реално, но къде да избягаме от архетипите? Желанието да потвърдим своите представи за света, собствените си предразсъдъци, е по-силно от фактите. "Разваленият телефон" на историческата памет изтласка в сянката едни неща, прави по-ярки други, въобще забравя трети, измисля четвърти.

Това е свойствено не само за Русия - лесно е да се открият такива измислици и в историята на другите народи.

... 1745 г. Води се войната за австрийския престол. Френските войски под командването на Морис Саксонски обсаждат крепостта Турне (в дн. Белгия). Англо-холандско-хановерските войски под командването на херцог Кимбърланд са се насочили към крепостта, за да я освободят от обсадата. Френските войски, без да снемат обсадата, тръгват срещу съюзниците и заемат позиции около селцето Фонтенбло. На 11 май 1745 г. става сражението при Фонтенбло. Загиват 5 хиляди французи и от 12 до 14 хиляди съюзници. Бойното поле остава за французите, които пленяват 32 оръдия. Обсадата продължава и крепостта Турне е превзета на 10 юни 1745 г.

Това е всичко. Битката при Фонтенбло остава незначителен епизод в също така полузабравената война за забравения австрийски трон.

Но именно оттук започва легендата...

По онова време войските вървят едни против други до момента, в който войниците могат да различат бялото в очите на противника - чак тогава има смисъл да прицелиш и стреляш. Естествено, за човека, който върви срещу първия, обикновено единствен, залп и срещу смъртоносното ветрило от куршуми, това е страшно. Стрелба по редица от разстояние 20-25 метра е като играта със смъртта в "руската рулетка" - ако нервите ти не издържат и стреляш по-рано от необходимото, твоят залп ще отиде на вятъра. Но ако пък закъснееш само миг - край, вече си труп! Общо взето, именно затова Суворов се старае да избягва традиционната убийствена тактика по онова време: "Сближаване - първа редица от коляно, огън! Втора редица - стоешком, огън!". Сетне презареждат, ако успеят и ако е останал някой жив, който да презареди, и: "Ура! На нож!" Вместо това генералисимус Суворов предпочита бързият преход към щиковата атака. Прочутата му фраза: "Куршумът е глупак (т. е. майната му, кой го знае накъде ще отиде, тогавашното отклонение е 1 метър вляво или вдясно при стрелба от дистанция 20 метра), но щикът си го бива!"

Впрочем, и Бонапарт именно по тази причина променя тактиката на атака и придвижването на войските по бойното поле не чрез традиционните редици, а в тесни колони - така секторът на поражение от неприятелския огън намалява.

С две думи, приближаването към неприятеля на бойното поле през ХVІІІ-ти век не е за хора със слаби нерви.

На всичко отгоре на 11 май 1745 г. полесражението при Фонтенбло било покрито с мъгла, войниците от двете армии дълго време не се виждали едни други.

И така: във всички английски учебници по история пише, че когато войските се приближили на разстояние прицелен изстрел, командирът на английските гвардейци лорд Гей извикал:

- Господа французи! Стреляйте първи!

Тази история е много добре известна и във Франция.

С една дребна поправка: там "съвсем точно" знаят, че е извикал не англичанин, а французин - мосю д"Атерош, капитанът на кралските гвардейци.

И, естествено, е извикал същото:

- Господа англичани! Стреляйте първи!

Най-вероятно, действително някой е извикал нещо от този род - легендите рядко се появяват на празно място.

И в двете страни съответните легенди влезли в учебниците по история, и е по-добре да не се изразява съмнение в тях. Разбира се, това може и да бъде простено на чужденец - но след такова изразено на глас съмнение той рискува никога да не бъде признат за "от нашите". Още повече пък за роден "наш" такива съмнения са съвсем неприлични и показват катастрофален недостиг на национален, патриотичен дух.

Французите отбелязват, че по онова време френският е бил международен език, във висшия английски съвет говорели на него, и викът на мосю д’Атерош бил разбран много добре от англичаните

Англичаните пък също толкова справедливо твърдят, че лорд Гей спокойно е можел да извика на френски - по същата причина. Та нали и руският генерал Милорадович през 1812 г. извикал на френски към настъпващия противник: "Браво, французи!"

И така: някой извикал нещо си и този вик се превърнал в своеобразна национална легенда. Но кой точно е извикал, какво точно и на кого в онзи мъглив ден на 11 май 1745 г., едва ли някога ще узнаем.

Или пък, да вземем думите от английската песен, неофициален химн на англичаните, "Владей, Британийо, моретата!": "Никога, никога, никога англичанин не ще бъде роб!"

Така се пеело от края на ХVІІІ-ти век. Пеели прочувствено, красиво и в различни ситуации. В "Гамбринус" на Куприн се споменава как английските моряци свалят шапки и пеят тази песен с нейните прекрасни и горди думи. Англичаните пеят този народен химн, показвайки колко са свободни, независими и самостоятелни. Колко много се цени всеки един човек в тяхната забележителна страна.

Всички щеше да е съвсем прекрасно, но във връзка с робството има някои трудности... Проблемът е, че и през ХVІІ-ти, и през ХVІІІ-ти, и дори през ХІХ-ти век англичаните доста честичко били продавани именно като роби. И това не е нито новина, нито пък нещо неизвестно, защото хората в Англия били продавани за роби съвсем официално, по законен ред.

Англичаните се отнасяли твърде отрицателно към крепостното право в Прусия, Полша и Русия - ама, че варварство! Също така те не внасяли негри-роби в Англия... Е, поне не ги внасяли в големи количества. Англичаните търгували с роби-негри, като ги купували в Африка и ги продавали в Америка, но в "добрата стара Англия" не ги внасяли. Така е. Също и към робството в американските плантации се отнасяли крайно неодобрително - дивашко занимание, недостойно за джентълмен.

Обаче тук възникват наведнаж два проблема...

Първи проблем: участниците в търговията с роби били отхвърляни от "приличното общество". Как иначе, това били хора с низко занимание, които не заслужават уважение.

Но да се влагат пари в търговията с роби въобще не се смятало нито за нещо лошо, нито за неприлично. Та нали никой не пишел: "Предлагам участие в търговия с роби!" Просто се създавала фирма с прилично название, например: "Компания от робския бряг" - макар това наименование да е прекалено прозрачно. Най-често било нещо от рода на "Компания за търговия с островите Зелени нос", или пък съвсем неутралното "Томас Уулф, синове и компания". Фирмата продавала акции и изплащала ежегодни лихви по тях. Или пък приемала вноски и плащала дивиденти според размера на вложената сума.

Така джентълменът влагал пари, като прекрасно знаел с какво се занимава компанията. И си получавал своите дивиденти, платени с цената на живота на много хора. При това си оставал джентълмен, когото приемали във всички "прилични домове".

През 1800 г. доходите на англичаните от търговията с роби надхвърлили 100 хиляди фунта-стерлинги. По онова време с 30 фунта едно средно семейство можело да живее в продължение на година. Най-голямото по размер богатство в Англия - на кралското семейство, оценявано на 2 милиона фунта, тогава давало годишен приход от 80 хиляди фунта.

Източно-индийската компания, покрай всичко друго, открито се занимавала и с търговия с роби.

Държава в държавата, Източно-индийската компания поддържала най-тесни отношения с раджите в Индия, които с нейна помощ продавали своите поданици и за роби в плантациите, и в публичните домове, и като войници на други държави. А джентълмените на думи продължавали да се гнусят от търговията с роби, но влагали милиони лири в дейността на компанията. Само през 1830 г. извлекли печалба над 500 хиляди лири. В компанията служели около 3 хиляди "офицери", при което офицерският им патент се признавал от британската държава. И оставали съвсем уважавани джентълмени в очите на своето общество.

Освен това, англичаните много добре търгували с "варварската Русия", а във войната срещу цивилизованата наполеонова Франция не се срамували да бъдат руски, т. е. "варварски", съюзник.

Самите англичани били продавани в робство чак до ХІХ-ти век. Превръщали ги в роби напълно официално. Самите англичани пишат за това напълно открито. Вземете книгите на Р.-Л. Стивънсън, например романа му "Похитеният". Там отвличат главния герой, защото вуйчо му иска да си присвои неговото имение. Сетне продават момчето за роб в Америка...

Героят на Стивънсън има късмета да се върне у дома си като богат лендлорд. За него главното е да не умре от тежкия труд в плантациите, да не бъде пребит до смърт, да не се разболее тежко - и да чака, докато умре престъпния му вуйчо.

Но какво да правят хората с по-скромен произход? Които не получавали по завещания големи имения със стотици лири годишен доход? И от които вуйчо им нищо не бил откраднал? Не им оставало друго, освен да умрат като роби.

Още на първите колонии в Америка не достигали работници за разчистване на девствените гори и за превръщането им тютюневи и захарни плантации. През 1619 г. в Джеймстаун, в днешна Вирджиния, внесли 20 роби и 90 жени - за съпруги на колонистите. Колонията платила за всяка "глава" по 120 фунта вирджински тютюн. Същият като днешния, който е във всяка втора цигарена кутия от типа на "малборо", така си и пише: «Virginia Blend».

Колонистите плащали и за жените си с пари от общинската каса, като после ги отработвали. Живата собственост се венчавала в църквата за собственика си. Всичко точно!

А когато в колонията настанали гладни време, един от колонистите... изял жена си. В буквалния смисъл на думата. Убил я и си похапнал, а за да не се развали останалото месо, част от него осолил, другата част опушил.

И характерно е, че никой от неговите съвременници не намерил нищо незаконно в постъпката му. Съпругата си е съпруга, но той си я е платил със собствени парички! Ако иска - ще я обича, ако иска - ще я яде. Свещено право на частна собственост.

Съвременник на тези събития шеговито пише, че "макар днес това ястие да може да се приготви по много по-добра рецепта, не съм чул някой да предлага собствената си жена в пикантен сос".

Шегата си е шега - но аз също не съм чувал някой руски помешчик да е ял своите крепостни селяни.

Англичаните били продавани в робство и по-късно. Действието на романа "Похитеният" се развива през 1751 г. Последните бели роби били внесени в Америка през 1774 г. Партидата била малка, само 35 души. Оттогава в независимите САЩ внасяли само негри. Но Австралия била заселена от т. нар. "каторжници". "Така наречени", защото по-голямата част от тях никога не са били извършители на криминални престъпления. Тогава във Великобритания се полагало смъртно наказание по 215 алинеи (за сравнение: в Руската империя - по 68). Наказвали със смърт за кражба на растения от чужда градина, за разврат със съпруга или сестра на свещеник, богохулство, оскърбление на член на кралското семейство (дори до 30-то коляно), самоволно преместване на пътни знаци, подаване на неправилни сигнали към кораби в морето, опит за кражба на чужд кон, пречки при движението на кралски чиновник, повреда на чужд краварник, отказ от плащане на данък за строителство на пътища, умишлено неправилно поставяне на камъни при строеж на стена, самоволно завръщане от заточение. Сред всичко останало, със смърт се наказвала всяка кражба над сума от 6 пенса.

Описан е случай, когато в края на ХVІІІ-ти век три момичета откраднали шала на богата старица. Съдията се нахвърлил върху им със страшни ругатни. Девойките се оправдавали с това, че три дни скитали гладни по улиците и нямало с какво да се нахранят; най-голямата била дъщеря на офицер от действащата армия в Индия, който я изпратил обратно в Англия, но докато пътувала на кораба, леля й починала. Никого не познавала в Лондон...

Това не помогнало. От смъртна присъда ги спасило само едно: шалът струвал 14 пенса. "Престъпничките" били тр. Значи, на всяка се падат по-малко от 6 пенса откраднати. Това означавало, че можело да не бъдат екзекутирани, а "само" изпратени на доживотно заточение в Австралия.

Пак в Австралия бил заточен момък, който откраднал овца. Умиращият му баща искал да пийне бульон. Момъкът нямал нито пени за месо, затова откраднал овцата. Съдиите го осъдили на 100 удара с камшик и на смърт. Заменили наказанието със заточение в Австралия без право на връщане. Баща му така и умрял, без да опита бульон.

Тези факти са известни, понеже тези двама "престъпници" влезли в историята като организатори на масово бягство. През 1789 г. една група каторжници превзели кораб и изминали на него около 3 хиляди километра покрай източното австралийско крайбрежие.

Онези, на които смъртната присъда била заменяна с доживотно заточение, били откарвани в Австралия. Първите колонии там са създадени именно като каторжнически селища. През 1788 г ил основан Сидни именно като такава колония - тогава на брега били свалени около хиляда "престъпници". Всички те работели безплатно за английската корона в продължение на 10 или 20 години. Всички можели да бъдат официално продадени на фермери или в рудниците по изгодна цена - 40 лири на глава. Ако купувачът не разполагал с толкова пари, английската корона допускала разсрочено плащане за година или две. Така затворниците били превръщани в роби, защото след изтичане на срока нямали пари да се освободят: откъде един каторжник може да има 40 лири? Освен това лихвите увеличавали "дълга" му и го оставяли без никакъв шанс.

Общият брой на такива уж "каторжници", а фактически роби, до 1884 г. бил около 30 хиляди души. Малцина от тях се завърнали вкъщи, в "добрата стара Англия".

Разбира се, това не били никакви престъпници. Чрез техния робски труд Австралия бързо се превърнала в цветущо кътче на земното кълбо.

По този повод в Европа се ширели най-фантастични разкази. Просто в "приличното общество" никак не можели да разберат как така закоравелите злодеи се поправили толкова бързо и станали почтени и прилични?!

Жул Верн ни разказва много интересна хипотеза: въздухът в Австралия бил особен, спомагал за поправянето на престъпници и въобще на всякакви лоши хора.

Странно звучи, нали? Но Жул Верн просто предава онова, което тогава напълно сериозно твърдели в научните и околонаучни кръгове.

(следва)

Превод: Любомир Чолаков