Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01.2012 12:13 - ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ, ПОНТИЙ ПИЛАТ И МОБИ ДИК
Автор: lyubomircholakov Категория: Политика   
Прочетен: 3373 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 25.01.2012 14:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg





Предлагам тази статия не само заради изложеното в нея, което е интересно само по себе си - но и поради обстоятелството, че такъв тип художествена критика отдавна е изчезнала от нашето медийно пространство. И, както можем да се убедим от текста, независимо доколко и в какво сме съгласни с него - за това изчезване може само да се съжалява...

image












 ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ,

ПОНТИЙ ПИЛАТ

И

МОБИ ДИК

 

Юрий Линник

 

25 януари - рождения ден на Владимир Висоцки

 

        Премиерата на филма "Высоцкий: спасибо, что живой" практически съвпадна с началото на президентската предизборна кампания в Русия. Затова е съвсем естествено, че всички опозиционни журналисти се нахвърлиха с рязка критика върху този филм, създаден от проправителствения Първи телевизионен канал. Критиците обвиняваха авторите на филма главно, задето са отделили най-голямо внимание не на творчеството, а на личния живот на Висоцки, като при това показват най-мрачната страна от живота му - наркоманията. И ни заклинаха: "Който обича Висоцки, да не гледа този филм!"

Аз  пък си помислих: "Аха! Щом толкова крещят и «лают со рвоты» («лаят до повръщане» - стих от песента на Висоцки «Лов на вълци»; б. пр.), значи този филм е интересен!

И отидох на кино.

Филмът ме грабна още от първите кадри. Истинският, жив Висоцки (майсторството на гримьорите и компютърните художници е над всякакви похвали) тутакси предразполага и предизвиква дълбоко съчувствие, което многократно се засилва от умело нагнетяваната атмосфера на опасност около поета.

Тази опасност е двойна - външна и вътрешна.

Първата се олицетворява от всемогъщия КГБ, на който е поставена «бойната задача» да вербува поета за агент с цел властниците да са спокойни по отношение на неговата лоялност в навечерието на предстоящата Олимпиада през 1980 година.

Втората опасност - още по-страшна, е смъртоносната болест на сърцето, причинена от редовното инжектиране на «твърди» наркотици. КГБ узнава за тази негова гибелна пристрастеност  и решава да изнудва поета. Офицерът от КГБ, натоварен с този случай, е основният антагонист на Висоцки във филма. С целия си външен вид, както и по характера си, той много напомня на булгаковския Пилат от «Майстора и Маргарита».

 Лесно е да се предположи, че в края на филма ще настъпи пряк конфликт между Висоцки и «Пилат», като Висоцки ще удържи решителна духовна победа: КГБ залавя младата възлюблена на поета с веществени доказателства и "Пилат" го заплашва, че ще вкара момичето в затвора, ако той не се съгласи да сътрудничи на КГБ.

- Но ако аз се съглася да ви сътруднича, вие пак ще я затворите, нали ви знам? – възразява Висоцки.

И веднага  пише "чистосъпрдечно признание», че момичето е носило наркотиците за него и по негова молба (макар всъщност да не я е молил за това).

- Това е фалшиво самообвинение, никой няма да повярва – възразява "Понтий Пилат".

И тогава Висоцки засуква ръкав и му показва ръката си със следите от убождания; той е готов да жертва свободата си и, главно, своята репутация, за да спаси любимата си.

Оттук нататък започва пълна фантастика: "Понтий Пилат", поразен от саможертвата на Висоцки, пуска на свобода и него, и любимата му «наркотрафикантка», и всичките му приятели, и дори администратора, който преди това се е съгласил да работи за КГБ (под страх да не бъде арестуван за измами с билети от концертите), а сега изведнъж публично отказва и се «покайва» пред Висоцки заради намерението си да го "предаде". Този администратор, "Юда", нахлува в стаята точно, когато Висоцки навива ръкава си и показва следите от инжекциите. И това "покаяние на Юда" окончателно разбива морално "Понтий Пилат" и той прощава на всички и ги освобождава, а неговото кагебейско началство, смаяно от благородната му постъпка, прощава и на него самия.

Изглежда още само два-три кадъра, само няколко минути – и ще видим всеобщо покаяние на цялото ръководство на СССР, превръщане на тогавашния управляващ елит в свети праведници и преобразяване на Русия в "Царство Божие върху Земята", което толкова страстно е искал да представи Гогол в третия том на "Мъртви души" – там дори "подлецът" Чичиков трябвало да се превърне в свят човек. Но Гогол не успял да осъществи този замисъл, и именно заради това изпада в дълбока депресия и умира на същата възраст, както и Висоцки – 42 години. Защото още, докато той пише втория том, усеща (може би това е било погрешно чувство), че този процес на покаяние и преображение на «подлеца» Чичиков не е художествено убедителен.

Аз съм твърде далеч от мисълта да сравнявам с Гогол авторите на последния филм за Висоцки. Но начинът, по който те показват покаянието на  "Юда" и преображението на "Понтий Пилат» е твърде убедителен. Именно в  това е силата на изкуството и неговата основна задача: не да "отразява действителността" такава, каквато е – а да изобразява онзи идеален свят, в който трябва да се стремим да преобразим нашия реален свят. Затова и няма никакво значение дали е бъло възможно такава история с Висоцки да се случи в действителност или това е чиста фантазия, измислица на създателите на филма.

Много по-важен е друг въпрос: след като сравняваме някои персонажи с Юда и Пилат Понтийски, можем ли сравним Висоцки със самия Иисус Христос? А такава аналогия във филма личи много ясно, дори ако вземем само кулминационния момент: клиничната смърт и внезапното възкресение на Висоцки, за което неговият лекуващ лекар решава, че е просто чудо.

Принципната разлика обаче на Висоцки (а и на всички други хора) от Христос е, че Висоцки е грешен човек, което много добре беше изпято от друг известен певец - Булат (Йоан) Окуджава (малко преди смъртта си Окуджава се кръщава и приема името Йоан – б. пр.):

 

Говорят, что грешил,

Что не к сроку свечу затушил...

Как умел, так и жил,

А безгрешных не знает природа.

 

Но Висоцки не просто греши, а, подобно на мнозина творци, смята за свой дълг да греши. Мисли, че грехът е едва ли не негово свято задължение. И тук е много на място да си припомним стиховете на един друг поет, който също обича да се хвали със своята «греховност» - Сергей Есенин:

 

           Шум и гам в этом логове жутком,

           Но всю ночь напролет, до зари,

           Я читаю стихи проституткам

           И с бандитами жарю спирт.

           Сердце бьется все чаще и чаще,

           И уж я говорю невпопад:

           "Я такой же, как вы, пропащий,

           Мне теперь не уйти назад".

 

Под тези стихове на Есенин самият Висоцки може да се подпише с две ръце. Репертоарът му включва десетки (ако не и стотици) песни, посветени на точно такива "пропаднали" хора. И във всяка песен той дотолкова съчувства, съпреживява, страда заедно с героите си, че пряко се превъплъщава в тях (точно както се превъплъщава във вълк в  своята най-силна песен - "Лов на вълци").

Именно тук е основната разлика между двамата поети и Христос: Той идва при грешниците, за да ги излекува, а не за да се зарази от техните болести. А Есенин и Висоцки, понеже не са в състояние да излекуват болните, от състрадание към тях се заразяват с болестите им. Това е признак на същото онова безсилие, в което Висоцки кощунствено обвинява Христос:

 

Когда я вижу сломанные крылья,

Нет жалости во мне, и неспроста:

Я не люблю насилья и бессилья,

Вот только жаль распятого Христа.

 

В знаменития роман "Моби Дик" на Херман Мелвил има един епизод, в който героят-християнин, сприятелил се с дивак-езичник, заедно с него се покланя на езически идол. И го прави от християнска любов, като насърчава всички нас да постъпваме по същия начин. Виждате ли, ние, християните, трябва да уважаваме вярванията на езичниците и, ако те ни помолят, то ние - от християнска любов, от християнско снизхождение, от християнско уважение към чуждите убеждения, трябва да се поклоним на техните езически идоли. По този начин Мелвил разбира християнската любов.

Дали оттук не е тръгнала цялата съвременна западна "толерантност"?

Интересно, ако тези езичници ни помолят да принесем човешко жертвоприношенио? Да заколим дете пред този идол? Дали и тогава - от християнска любов, от християнско снизхождение, от християнско уважение към чуждите убеждения, трябва да се съгласим с тях и да приемем предложението им да заколим детето?

Но нали от простото кланяне пред идолите до човешките жертвоприношения има само една крачка!

Когато в някои европейски страни разрешават на «еднополови двойки» да осиновяват деца, не е ли същото, както да ги заколят пред статуите на Ваал и Молох?

За нас, християните, езичниците са хора, изпаднали в заблуда, и ние трябва да ги отклоняваме от тази заблуда, а не да им помагаме да затъват още повече в нея.

За нас те са болните, а ние - техните лекари. И лекарите трябва да лекуват болестта, а не да се заразяват от пациентите си. Нали самият Христос е проповядвал Божието царство на блудници, тоест, по-просто казано – на  проститутки, споделял е трапезата Си с тях, но никога не се е занимавал с разврат! Защото за Него проститутките са били тежко болни жени и Той ги лекувал от болестта им. И под влияние на Неговото проповядване те се разкайвали и променяли начина си на живот.

Мелвил не разбира именно това. Мелвил ни предлага да се занимаваме с разврат заедно с развратниците, заедно с идолопоклонниците да се покланяме на идоли, заедно с наркоманите – да си инжектираме наркотици, заедно с крадците – да крадем, заедно с убийците – да убиваме. И това той нарича християнска любов!

По същя начин разбират "християнската любов" Есенин и Висоцки. Не само те, а всъщност и цялата съвременна европейска култура ...

Ала именно такъв човек като Висоцки, болен от всички заблуждения на времето си, неспособен да излекува своя народ от болестта му, но затова пък способен на състраданието да заболее заедно с болните – именно такъв човек би постъпил точно така, както е показано във филма. Е, щом е невъзможно да освободя любимата си от затвора – тогава и аз ще вляза в затвора!

Безумие ли е това?

Може би. Но именно това безумие изиграва ролята на онези горещи въглени, които преобръщат душата на «Понтий Пилат."

Заради това безумно състрадание към любимата девойка Висоцки е готов да пожертва не само своя живот и доброто си име – но и живота на онези милиони свои поклонници, които навярно биха започнали да подражават на своя кумир, щом научат, че  той взема наркотици.

Друг, по-разумен и студен човек вероятно би започнал да разсъждава така: не е ли по-добре да се пожертва един човек заради спасението на мнозина? Какво толкова, ако пожертвам това нещастно глупаво момиче, само и само онези милиони хора, които ме обичат и са готови да ми подражават във всичко, да не узнаят за моята наркозависимост?

Разумният човек навярно би си задал този въпрос. Но безумният Висоцки не се колебае дори нито секунда!

И, колкото и да е странно, с това свое безумие той се оказва по-близо до Христос от цели тълпи праведни мъдреци.

 

www.ruskline.ru

Превод: Л. Чолаков

 




Гласувай:
7
1


Вълнообразно


1. lidislidis - Прочетох с удоволствие
27.01.2012 02:12
Благодаря, Ви! Научих нещо ново.
цитирай
2. lyubomircholakov - Това е първият превод на автора на чужд език.
29.01.2012 12:39
Авторът Юрий Линник беше така любезен да ми се обади с благодарност за превода. Оказа се, че това е първият му превод на чужд език. Както се вижда, допринасяме скромно за представяне, утвърждаване и развитие на нови автори в областта на художествената критика - което е твърде радващо явление на фона на днешната "суша" в тази област. :-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyubomircholakov
Категория: Политика
Прочетен: 3155386
Постинги: 581
Коментари: 2011
Гласове: 3302
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30